Бог ми даде едновременно книгите и слепотата

„Не съм сигурен, че съществувам всъщност. Аз съм всички писатели, които съм чел, всички хора, които съм срещал, всички жени, които съм обичал, всички градове, които съм посетил…“, изповяда Хорхе Луис Борхес.

„Нека другите се гордеят с това колко страници са написали; аз предпочитам да се гордея с тези, които съм прочел.“, признава писателят.

40 години от кончината на Борхес 

Хорхе Луис Борхес (24 август 1899 – 14 юни 1986) е един от най-влиятелните и оригинални писатели на XX век. Аржентинец по рождение и космополит по дух, той създава литература, която се намира на границата между реалността и съня, между философията и фикцията, между библиотеката и вселената. Неговите кратки разкази, есета и стихотворения са не просто текстове – те са интелектуални лабиринти, в които читателят се губи, за да се намери отново променен.

1970: Слепият аржентински писател Хорхе Луис Борхес (1899 – 1986) след като получава докторска степен по литература от Оксфордския университет. Снимка: Getty Images

Борхес е роден в Буенос Айрес в семейство с богати литературни традиции. Баща му, Хорхе Гилермо Борхес, е преподавател по психология и адвокат с английски корени, а майка му, Леонор Асеведо, произхожда от старо аржентинско семейство. В дома им се говори на испански и английски, а библиотеката на бащата става първият истински свят на момчето.

Още като дете Борхес чете Сервантес, Шекспир, По, Уелс и немски романтици в оригинал.

През 1914 г. семейството заминава за Европа заради здравословни проблеми на бащата. Борхес учи в Женева, където овладява френски и немски, и прекарва време в Испания, където се свързва с ултраистите – авангардно литературно движение. Първите му публикации са стихотворения в този експериментален стил. Завръща се в Аржентина през 1921 г. и скоро става част от литературен живот в Буенос Айрес. През 20-те години издава сборници с поезия като „Fervor de Buenos Aires“ (1923), в които възпява родния град, но по особен, почти метафизичен начин.

Корица на книгата „Седем вечери“ Източник: Издателство „Колибри“

Ключов момент в живота му е постепенното влошаване на зрението. Наследствена болест, същата, от която страда и баща му, го прави почти напълно сляп към края на 50-те години.

Слепотата не го спира – напротив, тя задълбочава неговия вътрешен свят. Борхес често казва, че слепотата му е позволила да „види“ литературата по-чисто, без визуални „разсейвания“. Оттогава нататък той диктува почти всичките си текстове.

През 1938 г. преживява тежка инфекция след нараняване на главата, което води до дълъг период на възстановяване и криза. Мнозина виждат в тази травма катализатор за зрелия му стил.

През 1941 г. излиза „Градината с разклоняващи се пътеки“ (El jardín de senderos que se bifurcan) – сборник, който поставя началото на неговата световна слава, макар тя да идва по-бавно, отколкото заслужава.

Най-значимите му книги са:“Фикциони“ (Ficciones, 1944) – вероятно най-великият му сборник. Разкази като „Тлън, Укбар, Орбис Терциус“, „Библиотеката на Вавилон“, „Смъртта и компасът“ и „Градината с разклоняващи се пътеки“ са шедьоври на интелектуалната фантастика.

В тях Борхес създава измислени светове с математическа прецизност и философска дълбочина.

Снимка: Getty Images

„Алефът“ (El Aleph, 1949) е още един връх в неговото творчество. Основният разказ описва точка в пространството, в която се съдържа цялата вселена едновременно. „Безсмъртният“, „Другата смърт“, „Двете царе“ – всеки текст е малка философска бомба.

„Сънят на златните тигри“ и други поетически сборници – Борхес никога не спира да пише поезия. В по-късните години тя става по-лирична, по-лична и по-класическа.

Есетата „Разследвания“ (Otras inquisiciones, 1952) са блестящи текстове върху литература, време, вечност, Буда, Данте, Кабала.

Борхес е майстор на метафикцията. Той постоянно поставя под въпрос границите между автор, разказвач и читател. Основните му теми са: лабиринтът и безкрайността – време, което се разклонява, библиотеки, съдържащи всички възможни книги, огледала, които удвояват реалността.

Идеята за „другия“ – двойници, алтернативен „аз“, хора, които живеят различни животи.

Философия и мистика – влияния на Беркли, Шопенхауер, идеализмът, Кабала, будизмът, завръщането на Ницше.

Аржентина и универсалното – макар да е с аржентински дух – тангото, гаучосите, уличките на Буенос Айрес, Борхес не е привърженик на тесния национализъм. За него литературата е световна.

Стилът му е кристален, ироничен, ерудиран. Той използва фалшиви библиографии, измислени цитати и фалшиви бележки, за да размие границата между факт и измислица. Краткостта е негова запазена марка – най-добрите му разкази са на 5-15 страници, но съдържат цяла вселена.

Борхес е либерал и противник на всякакъв тоталитаризъм. Презира Перон, който го унижава, като го назначава за инспектор по домашни птици, критикува както леви, така и десни диктатури. През 70-те години подкрепя военната хунта в началото, надявайки се да спре хаоса, но по-късно се разочарова и публично се разграничава. Тази позиция му навлича много критики в Латинска Америка.

Никога не получава Нобелова награда – факт, който мнозина смятат за един от най-големите скандали в историята на наградата. През 1980 г. получава наградата „Сервантес“ – най-високото отличие в испаноезичния свят.

Борхес умира в Женева през 1986 г., погребан е там по негово желание. Днес той е признат за баща на магическия реализъм, макар самият той да не харесва етикета, предшественик на постмодернизма, вдъхновение за Умберто Еко, Итало Калвино, Салман Рушди, Хулио Кортасар и безброй други.

Неговите идеи за хипертекст, виртуална реалност и мултивселени звучат пророчески в епохата на интернет. Борхес ни учи, че литературата не описва света – тя го създава. Че всеки човек е автор на собствения си лабиринт. И че в крайна сметка „времето е субстанцията, от която съм направен. Времето е река, която ме отнася, но аз съм реката; тигърът, който ме унищожава, но аз съм тигърът; огънят, който ме поглъща, но аз съм огънят.“

Аржентинският майстор остава вечен свидетел, че най-дълбоките истини за човешкото съществуване могат да бъдат казани най-кратко – в една история, която никога не свършва.

Аржентинският писател и поет Хорхе Луис Борхес (1899-1986) е заснет с майка си Леонор Асеведо Суарес (1876-1975) на Уестминстърския мост в Лондон на 12 февруари 1963 г. Снимка: Getty Images

Хорхе Луис Борхес постига най-големия си литературен успех именно с кратката форма – разкази и есета, които революционизират литературата на XX век. Той не пише големи романи, но неговите малки текстове съдържат цели вселени от идеи. Славата му идва сравнително късно, но става огромна и трайна.

Постига международен пробив през 1961: Споделя първата награда Formentor Prize (Международна награда за издателите) със Самюъл Бекет. Това е моментът, в който Борхес става известен в целия свят. След наградата книгите му са преведени масово.

Борхес не просто пише истории – той променя начина, по който мислим за литературата и за реалността.

Андре Мороа в предговора към антологията Labyrinths: Нарича Борхес „велик писател“. „Той пише само кратки есета или кратки разкази. Но те са достатъчни, за да го наречем велик – заради чудесния му интелект, богатството на въображението и стегнатия, почти математически стил.“

Мороа подчертава космополитния му дух: аржентинец по рождение, но „хранен от универсалната литература“.

Нобеловият лауреат Дж. М. Кутси: „Той, повече от всеки друг, обнови езика на фикцията и по този начин отвори пътя към забележително поколение испано-американски романисти.“

Дейвид Фостър Уолъс: „Истината, казано накратко, е, че Борхес е вероятно най-великият мост между модернизма и постмодернизма в световната литература.“

Габриел Гарсия Маркес: Въпреки политическите различия, колумбиецът признава огромното му влияние. Чете го постоянно и носи събраните му съчинения в куфара си. Казва, че Борхес притежава „изключителна способност за словесно изкуство“ и че го учи как да пише. Въпреки това Маркес предпочита литература, „основана на конкретна реалност“, докато Борхес работи с „ментални реалности“.

Нобеловият лауреат Марио Варгас Льоса е един от най-големите му почитатели. Издава цяла книга Medio siglo con Borges („Половина век с Борхес“). Нарича го „един от най-изключителните писатели на XX век“ и отбелязва, че ако някой се е доближил до съвършенството в литературата, това е Борхес. След като самият той получава Нобелова награда, Варгас Льоса казва: „Малко ме е срам да получа Нобеловата, след като Борхес не я получи.“

Корица на книгата „Възхвала на тъмнината“ – Преводът от испански е дело на Рада Панчовска, която е и съставител на изданието. Водещ редактор на поредицата е Кирил Кадийски, а художественото оформление дължим на Капка Кънева Източник: Издателство „Колибри“)

Хулио Кортасар: Нарича Борхес „великия“ или „майстора“ на своето литературно поколение.

Октавио Пас – мексикански поет и есеист: В некролог в The New Yorker подчертава как Борхес смесва жанровете – есетата му се четат като разкази, разказите – като поеми, а поемите карат човек да мисли като в есета.

Умберто Еко и Итало Калвино са силно повлияни от Борхес. Еко му отдава почит в „Името на розата“ (библиотеката и лабиринтът). Калвино черпи от идеите му за автора и повествованието.

Хорхе Луис Борхес Снимка: АП/БТА

Роберто Боланьо говори за Борхес с огромно уважение, поставяйки го редом до Сервантес и Кеведо.

Не липсват и критики – някои го обвиняват в „прекомерен интелектуализъм“ за сметка на емоционалната дълбочина или в ескапизъм – особено леви критици заради политическите му позиции).

Борхес често се подценява сам – казва, че предпочита да чете другите, но съвременниците и следващите поколения го поставят сред малцината, променили хода на литературата.

Борхесианският стил (или „estilo borgiano“ / „Borgesian style“) е уникален литературен почерк, толкова разпознаваем, че името на Борхес се превръща в прилагателно – „борхесиански“.

Борхес рядко е емоционално експресивен. Поддържа интелектуална дистанция, често с лека ирония или парадокс. Дори ужасът или трагедията са поднесени спокойно и аналитично

Разказите му често съдържат лабиринти – буквални или метафорични. Времето не е линейно, реалността е многопластова, краят често е отворен или цикличен. Читателят се „губи“ в текста, както героите в библиотеката на Вавилон.

Борхес сам еволюира: от ранния авангарден, по-бароков стил в 20-те години към по-прозрачен, кларичен и „натурален“ в зрелите си години. С една дума: борхесианският стил е литература, която не просто разказва история, а създава интелектуален лабиринт, в който философията, фантазията и реалността се оглеждат една в друга като в алеф – точката, която съдържа цялата вселена.

Влиянието на Хорхе Луис Борхес върху Умберто Еко е едно от най-дълбоките и открито признавани в съвременната литература. Еко самият често посочва Борхес (заедно с Джеймс Джойс) като един от двата най-големи модерни влияния върху творчеството си.

„Този търпелив лабиринт от линии“ от Хорхе Луис Борхес, подбор и превод: Анна Златкова Източник: Издателство „Корибри“

Влияние на Борхес върху Умберто Еко

Най-видимите следи са в „Името на розата“ (1980)

Това е най-известният пример за борхесианско влияние: Персонажът Хорхе от Бургос, слепият монах, пазител на библиотеката е пряка почит към Борхес. Името „Jorge de Burgos“ е игра с „Jorge Luis Borges“. Борхес също ослепява постепенно и става директор на Националната библиотека на Аржентина. Хорхе е фанатичен защитник на тайното знание, което отразява възгледите на Борхес.

Лабиринтната библиотека – централният елемент на романа. Тя е пряка алюзия към „Библиотеката на Вавилон“ на Борхес. При Борхес библиотеката е безкрайна, съдържа всички възможни книги и символизира вселената. При Еко тя е лабиринт от знания, опасност и власт, където книгите, особено „Поетиката“ на Аристотел, крият заплаха.

Основният детективски сюжет е повлиян от борхесианския разказ „Смъртта и компасът“. Темите за лабиринти, огледала, безкрайност, знаци, интерпретация и опасността от знанието са дълбоко борхесиански.

Като семиотик, Еко е привлечен от борхесианската игра с езика, реалността и фикцията. Борхес показва как литературата може да създава светове, а Еко развива това в своите теории за „отвореното произведение“ и интерпретацията.

Еко пренася борхесианските техники – метафикция, ерудирани мистификации, смесване на висока и популярна култура – в по-големи романи. Вижда се и в „Махалото на Фуко“, където конспирациите и свръхинтерпретациите са чисто борхесиански.

Еко пише есето „Борхес и моят страх от влиянието“, в което размишлява върху природата на литературното влияние по сложен, триъгълен начин. Това е лабиринтно, борхесианско разсъждение.

Еко признава, че Борхес му показва как кратката форма и интелектуалната игра могат да бъдат по-силни от големия роман. Той вижда в Борхес майстор на догадката и на литературата като безкрайна библиотека от знаци.

Борхес дава на Еко инструментите – лабиринта, библиотеката, играта с реалността, ироничната ерудиция, които италианецът разширява в мащабни, увлекателни романи, съчетаващи детективски сюжет, средновековна история и постмодерна философия.

Без Борхес „Името на розата“ едва ли щеше да е това, което е, а Еко вероятно нямаше да стане един от най-влиятелните постмодерни романисти. Влиянието е толкова силно, че често се говори за „борхесианско-еко“ линия.

Март 1982 г.: Аржентинският автор Хорхе Луис Борхес (1899 – 1986), известен с фентъзи разказите си, е в Рим, за да приеме Международната награда „Балзан“ Снимка: Getty Images

Думите на Борхес

„Времето е субстанцията, от която съм направен. Времето е река, която ме отнася, но аз съм реката; тигър, който ме разкъсва, но аз съм тигърът; огън, който ме поглъща, но аз съм огънят.“

Това е една от най-известните му мисли – „време“ и „аз“ са едно и също.

„Времето се разклонява в безброй бъдещи времена. В едно от тях аз съм ти враг.“

(От „Градината с разклоняващи се пътеки“ – идеята за паралелни реалности.)

„Безкрайността е един от най-големите разрушители. Не говоря за Злото… говоря за безкрайността.“

За книгите, библиотеката и рая

„Винаги съм си представял, че Раят е някакъв вид библиотека.“

Това е най-прочутият му цитат, отразяващ любовта му към книгите.

„Не мога да заспя, ако не съм заобиколен от книги.“

„Нека другите се гордеят с това колко страници са написали; аз предпочитам да се гордея с тези, които съм прочел.“

За реалността, съществуването и идентичността

„Не съм сигурен, че съществувам всъщност. Аз съм всички писатели, които съм чел, всички хора, които съм срещал, всички жени, които съм обичал, всички градове, които съм посетил…“

„Реалността не винаги е вероятна или възможна.“

„Светът, уви, е реален; аз, уви, съм Борхес.“

„Писането не е нищо друго освен направляван сън.“

Хорхе Луис Борхес през 1981 г. Снимка: АП/БТА

За живота, смъртта и творчеството

„Всяко нещо, което ни се случва – включително униженията, нещастията и смущенията – ни е дадено като суров материал, като глина, за да оформим изкуството си.“

„Отглеждай собствената си градинка и украсявай собствената си душа, вместо да чакаш някой да ти донесе цветя.“

„Забвението е единственото отмъщение и единствената прошка.“

„Да бъдеш безсмъртен е банално; освен човека, всички същества са безсмъртни, защото не знаят за смъртта; божественото, ужасното, непонятното е да знаеш, че си безсмъртен.“

„Съмнението е едно от имената на интелигентността.“

„Нищо не се гради върху камък; всичко се гради върху пясък, но трябва да градим така, сякаш пясъкът е камък.“

Борхес не дава прости отговори. Той предпочита лабиринтите, парадоксите и въпросите.

За слепотата си

„Слепотата не е за мен тотално нещастие… Тя трябва да се разглежда като начин на живот: един от стиловете на живеене.“

„Бог ми даде едновременно книгите и слепотата.“

Борхес приема слепотата си не като трагедия или проклятие, а като философски дар, част от съдбата и иронията на живота. Той говори за нея спокойно, с достойнство, благодарност и дори с лека ирония. Слепотата му е наследствена (същата, от която страдат баща му и баба му) и се развива постепенно от младини, като към края на 50-те години става почти пълна.

„Пясъчна книга“, Източник: Издателство „Колибри“

От лекцията „Слепотата“, 1977)

„Слепотата не е за мен тотално нещастие; не трябва да се разглежда по патетичен начин. Трябва да се разглежда като начин на живот: един от стиловете на живеене.“

Той подчертава, че слепотата не е „тотална нощ“, както си представят зрящите. За него тя е „зеленикава или синкава мъгла, слабо светеща“.

Поемата „Поема на даровете“, от сборника „Създателят“, 1960)

Това е най-силният му текст по темата за слепотата: „Никой да не свежда до сълза или укор тази декларация за майсторството на Бога, който с великолепна ирония

„Бог ми даде едновременно книгите и нощта.“

Борхес вижда великолепна ирония в това, че точно когато става директор на Националната библиотека в Буенос Айрес (град от книги), той губи зрението си. Същата ирония споделя с предшественика си – слепия библиотекар Пол Груссак.

Слепотата като инструмент и подарък „Всичко, което ни се случва… трябва да се приема като глина, като материал за нашето изкуство. Човек трябва да го приеме. Ако един сляп мисли така, той е спасен. Слепотата е дар.“

Тя му дава възможност да научи староанглийски и скандинавски езици, да се потопи по-дълбоко в устната традиция, поезията и сънищата.

„Слепотата ме накара да се почувствам обграден от добротата на другите.“

Хорхе Луис Борхес Колаж: Петя Александрова/Снимки: Getty Images

Борхес отказва да се самосъжалява. За него слепотата е: Практическо предимство – помага му да се концентрира върху вътрешния свят, паметта и литературата.

Бог/Съдбата му дава най-голямото съкровище – книгите, и същевременно му отнема възможността да ги чете с очи, затова чете в „библиотеките на сънищата“).

Борхес превръща личната загуба в универсална литературна сила. Слепотата не го ограничава, а го освобождава и задълбочава. Както сам казва, тя е просто „един от стиловете на живеене“.