Валентин Ганев: Вдъхновението се открехва с много повторение, труд, постоянство и себеотдаване

Вратата на вдъхновението се открехва с много повторение, труд, постоянство и себеотдаване, когато съзнателно подготвиш цялото си същество, за да отвориш тази врата и да оставиш вдъхновението да си разиграва коня. А катализатор може да бъде всяко вълнуващо преживяване, независимо дали с положителен или отрицателен знак. Думите са на актьора и режисьор Валентин Ганев, който днес навършва 70 години.

В същото интервю за БТА от 2021 г. той казва: „Режисирам, защото ми харесва да измислям и предлагам театрални игри. Винаги съм го правил като актьор, а режисьорът не е нищо повече от актьор, който, ако не е малко по-слаб от останалите актьори, със сигурност, е малко по-уморен от тях. Няма спортната форма на постоянно играещите актьори, ако не е малко по-умен“.

„Със сигурност, режисьорът е човек от професията с доказан авторитет, способен да поведе група съмишленици в една посока. От време на време, разни хора ми се повеждат по акъла и се хващат на хорото. А тази работа е именно такава – отборна, хороводна“, допълва Валентин Ганев.

Той е роден в Русе. Като дете свири осем години на цигулка и рисува с лекота, а идеята за кариера като музикант или архитект дълго го привлича. В крайна сметка, открива призванието си в театъра и още като гимназист решава да се посвети на сцената.

ПЪТЯТ КЪМ ГОЛЯМАТА СЦЕНА

В младежките си години, като ученик в Английската гимназия, в София, гледа активно спектакли в столичните театри. Сред най-силните му зрителски преживявания остава „На приказки при Карел Чапек“ на режисьора Леон Даниел с участието на Ицхак Финци, Жоржета Чакърова и Меглена Караламбова.

„Тогава в София имаше общ театрален афиш на всички постановки. Беше изключително лесно да се ориентираш къде, кога и какво се играе. За съжаление, както и много други неща, този общ афиш в един момент изчезна“, спомня си той..

На 11 януари 2001 г. на новата сцена на Народния театър се състоя премиерата на „Контрабасът“. Режисьор на постановката е Пламен Марков. На снимката: актьорът Валентин Ганев Снимка: БТА

Преди казармата го приемат във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ, днес Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ – НАТФИЗ). Съдбата обаче го отдалечава от института на ул. „Раковски“. Родителите му заминават за Москва и там кандидатства във Всерусийския държавен институт за кинематография в Москва (ВГИК), където учи актьорско майсторство. Ганев разказва, че Сергей Бондарчук (1920-1994) го харесва и го взема в класа си, въпреки че по това време чужденци трудно прекрачват прага на известното училище. С ролята на Треплев от „Чайка“ на Антон Чехов младокът се дипломира в прочутия московски институт през 1981 г.

ИЗБОРЪТ ДА СЕ ВЪРНЕ

Валентин Ганев казва, че е имал изкушението да остане в Русия: „Имал съм. Имал съм и предложение. Но в даден момент си даваш сметка, че винаги ще бъдеш чужденец, човек с акцент, годен за специфични роли. А и след 4 години, изкарани навън, голямото ми желание беше да работя в български театър. И то стана почти веднага след завръщането ми“.

Първите си професионални стъпки в родината прави в пернишкия драматичен театър „Боян Дановски“ по времето, когато Георги Русев е директор. Тогава трупата изживява силните си години и редовно печели отличия от традиционните прегледи на драмата и театъра.

„Беше щастлива възможност да попадна в този според мен велик тогава театър – пернишкия. Без преувеличение и куртоазия мога да кажа, че ако сега съм актьор, такъв съм станал в Перник. Седем години играеш по три нови роли на сезон, и то сериозни. Мощен театър с голям актьорски състав, с 4-5 щатни режисьори, драматурзи, композитор, сценографи“, разказва Ганев.

В театъра остава от 1981 до 1987 г., работи с режисьори като Димитър Пунев, Здравко Митков и Симеон Димитров и натрупва сценичен опит, който по-късно сам определя като фундаментален.

НА СОФИЙСКА СЦЕНА

Блестящите му изяви в Перник му прокарват пътя до столицата. Актьорът прохожда на софийска сцена в „Сълза и смях“ (1987-1988). В трупата на театър „София“ (1988-1990), където постъпва след това, участва в представлението на Борислав Чакринов по пиесата на кинорежисьора Красимир Крумов „Погребение без мъртвец“.

След спектакъла по „Труп!“ на Джералд Мун, поставен от Крикор Азарян, Ганев е сред „отцепниците“, които основават трупата „Зад канала“ (1990-1995). Заедно с колегите си изживява ентусиазма от прохождането на минисъстава. От сутрин до вечер са в театъра, всички заедно умуват над репертоара. В „Татко Юбю“ от Алфред Жари, „Завръщане у дома“ от Пинтър и „Ревизор“ от Гогол Ганев се нарежда сред асовете на „Зад канала“.

От 1996 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Изиграл е над шестдесет театрални роли, от които в Народния театър по-значителни са: Бил Старбък в „Човекът, който прави дъжд“ от Ричард Неш, професор Хигинс в „Пигмалион“ от Бърнард Шоу, Актьора в „На дъното“ по Максим Горки, Франсоа във „Вечеря за глупаци“ от Франсис Вебер, Контрабасистът в „Контрабасът“ от Патрик Зюскинд, Малволио в „Дванайсета нощ“, Глостър в „Крал Лир“ и Полоний в „Хамлет“ от Уилям Шекспир, Чиголоти в „Кралят-елен“ от Карло Гоци, Шпигелски в „Месец на село“ от Иван Тургенев, Владиков в „Хъшове“ по Иван Вазов, Боркман в „Юн Габриел Боркман“ и Верле в „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен, Капитанът в „Бащата“ от Аугуст Стриндберг, Командорът в „Дон Жуан“ от Молиер, Гаев във „Вишнева градина“ от А. П. Чехов, Аздак в „Кавказкият тебеширен кръг“ от Бертолд Брехт, Ил в „Посещението на старата дама“ от Фридрих Дюренмат, Времето в „Синята птица“ от Морис Метерлинк, Никола Гешев в „Гео“ от Христо Карастоянов, Чарли в „Морски пейзаж“ от Едуард Олби, Фильо Гологана в „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, Лаймън Фелт в „Спускане от връх Морган“ от Артър Милър, Управител в „Теремин: музика, любов и шпионаж“ от Петър Зеленка.

Постановката „Завръщане у дома“ на Харълд Пинтър, поставена от Стоян Камбарев на сцената на „Малък градски театър зад канала“. На снимката: Руси Чанев и Валентин Ганев в сцена от постановката Снимка: БТА

През 1998 г. Валентин Ганев и Антоанета Петрова обират овациите на първия фестивал на древногръцката драма „Аматусия“ в Лимасол, Кипър. Сред останките от древно тържище в местността Аматус, дала името на фестивала, актьорите се представят с монолози от пиеси на Софокъл – Валентин с „Филоктет“ под режисурата на Руси Чанев, а Антоанета – с „Антигона“.

КОНТРАБАСЪТ – СРЕЩА С ЕДИН САМОТЕН ГЕРОЙ

Едно от най-емблематичните превъплъщения на Ганев е в моноспектакъла „Контрабасът“ – литературен дебют на Патрик Зюскинд и най-дългогодишното представление в репертоара на Народния театър. „Контрабасът“ е носител на множество национални театрални награди, сред които „Икар“ за режисура, участвал е в на 15 театрални фестивала. Самият Валентин Ганев е играл на сцените на Лондон, Бостън, Ню Йорк, Москва, Белград, Скопие.

Героят на Валентин Ганев е музикант, влюбен в млада оперна дива. Проблемът му е, че макар и да обича своя контрабас, той е отчаян от неговата незабележимост в оркестъра. Затворен сам в клаустрофобичното пространство на музикалната си стая, той ту се идентифицира със своя инструмент, ту се разграничава, като някъде в движението между двата полюса търси да намери себе си по парадоксален и трагикомичен начин.

„Това просто е една роля, която, може би, има по-голям публичен успех от други, което също не е съвсем сигурно. Например, постановката на Александър Морфов, „Хъшове“ по Вазов, е играна почти толкова пъти, колкото и „Контрабасът“, но пред пълни салони с по 750-800 човека. Разбира се, материалът на Зюскинд ми е близък и любим – и в човешки, и в творчески смисъл. Дългият сценичен живот на спектакъла се дължи на страхотната драматургия, на първо място, и на щастливото стечение на обстоятелства – че режисьор, сценограф, изпълнител и всички замесени, гледат в една посока и преследват една и съща творческа цел – създаване на трагикомично театрално преживяване. Не на последно място, Народният театър цени и обгрижва този спектакъл вече повече от две десетилетия“, казва актьорът.

На 16 март 2023 г. Валентин Ганев представя „Контрабасът“ за 399-и път на сцената на Народния театър, 23 сезона след премиерата на 10 януари 2001 година. Специално за случая моноспектакълът се играе на голяма сцена – нещо, което за последно се случва през 2018 г., когато „Контрабасът“ отбеляза своя 300-ен юбилей. За двестотното представление на финала звучаха 12 контрабаса, номер 250 завършва като рок концерт, а в тристотното митичната любима на главния герой „оживя“ в плът и кръв в лицето на световноизвестната оперна прима Ина Кънчева.

КИНО И ЕКРАН

Филмовата кариера на Валентин Ганев започва през 1967 г. с участие във филма „Свирачът“. Вярва, че „и артистите, и всички останали като че ли играем една и съща роля през целия си живот, но тя е с различни проявления“.

Участва във филмите „Черните лебеди“ (1984), „Събеседник по желание“ (1984), „Смъртта може да почака“ (1985), „Фокстрот“ (1986), „Без драскотина“ (1989), „1952 – Иван и Александра“ (1989), „Кмете, кмете…“ (1990), „Нещо във въздуха“ (1993), „Козият рог“ (1994), „Извън граници“ (1996), „Дон Кихот се завръща“ (1997), „Суламит“ (1997), „Магьосници“ (1999), „Версенжеторикс“ (1999), „Големите игри“ (1999), „Изток-Запад“ (1999), „Спартак“ (2004) „Дъвка за балончета“ (2017), „Маймуна“ (2016), „Белгийският крал“ (2016), „Инкогнита“ (2011), „Врагове“ (2017).

„В театъра ходиш по въже, опънато над пропаст. В киното въжето е опънато на земята“. Така Валентин Ганев обобщава разликата между сцената и киното.

ПРИЗНАНИЕ

Носител е на наградите на Съюза на артистите в България за най-добър млад актьор (1985) и за актьор на годината (1989). Три пъти печели „Аскеер“ за водеща мъжка роля – за проф. Хигинс в „Пигмалион“ (1998), за контрабасиста в „Контрабасът“ (2001) и за Фелт в „Спускане от връх Морган“ (2019). Отличен е и с „Икар“ на Съюза на артистите в България за най-добра мъжка роля (2001) и за поддържаща мъжка роля (2016), както и с редица други награди.

„Ако кажа, че съм намерил себе си, би звучало много самонадеяно. Мисля, че всеки човек търси себе си до края на живота си. И едва ли се намира някъде. Човек е неудовлетворен от това, което е, което му се случва и което трябва да бъде. Тази, като че ли, е движещата сила, която кара човек да продължава напред – към своите мечти и желания“, казва Валентин Ганев.