Руският режисьор Виталий Мански: Европа пропусна своя шанс за мир

Виталий Мански е сред най-важните съвременни документалисти – режисьор, който снима реалността там, където тя е най-неудобна, най-болезнена и най-трудна за обяснение.

Роден в Украйна и работил дълги години в Русия, днес той наблюдава света през камерата като свидетел, а не като коментатор.

Тази година Мански беше в София като председател на документалното жури на 30-ия София Филм Фест, където представи новите си филми „Време до целта“ и „Желязо“.

Първият е заснет в родния му Лвов по време на война – филм, който не обяснява, а гледа, не интерпретира, а оставя реалността да се разгръща.

В разговора говорим за войната, за паметта и за това как в света на непрекъснатите образи губим способността си да чувстваме.

Снимка: Иван Григоров

– Когато си говорихме преди време, казахте, че Горбачов Ви е оставил надежда. Как звучи тази надежда днес?
– Надеждата съществува дори когато всичко изглежда безнадеждно. Ние я полагаме върху нашите деца – това е най-съществената надежда.

Има хора, които вярват, че след един тежък живот ще отидат в рая.

Това също е надежда и не бих искал да ги лишавам от нея.

Но на мен ми е по-близко да се надявам на децата си, отколкото на рая.

– Живеем ли днес в резултатите от пропуснати исторически шансове?
– Това е напълно очевидно. Европа пропусна много важен шанс за живот в условията на мир.

Не става дума да прехвърляме вината, но трябва да сме честни – дълго време Европа проявяваше наивност към диктатори, които вече показваха своето лице.

Това е наивност, която граничи с престъпление.

Снимка: София Филм Фест

– Трудно ли се разпознават диктаторите?
– Не. Диктаторите не крият намеренията си. Проблемът е, че светът не реагира навреме.

Вместо твърда позиция се опитва да „прикрие миризмата“, но това не лекува проблема. Само създава илюзия, че той не съществува.

– Притъпява ли постоянният поток от образи и насилие чувствителността ни?
– Да, именно това се случва. Новините и социалните мрежи изтриват имунитета към шока.

Днес виждаме десетки смърти всеки ден и не изпитваме нищо.

Именно тук е задачата на документалното кино – да върне чувствителността на човека, да го изведе от зоната на безчувственост.

– Какво отличава документалното кино от тази визуална лавина?
– В повечето случаи виждаме само физиологията на случващото се. Нищо не разбираме за човека.

А всеки човек е отделен космос.

Снимка: Иван Григоров

Всяка смърт заслужава отделно произведение, защото няма нищо по-ценно от човешкия живот.

– Защо документалното кино днес сякаш има по-силно въздействие?
– Защото се базира на реалността. Зрителят разбира, че това е истинско.

Съвременните технологии позволяват много по-дълбоко проникване в живота – камерата може да присъства, без да нарушава естествения ход на събитията.

– Когато снимате политически личности, възможно ли е да покажете истинската им същност?
– Те винаги се опитват да покажат версия на себе си. Но ако приемеш правилата на играта, можеш да покажеш още по-достоверен образ.

Понякога дори фалшивата реалност разкрива по-дълбока истина.

– В София представихте новия си филм „Време до целта“. С какво той се различава от предишните Ви филми?
– В този филм се опитах максимално да се отдръпна като автор.

Снимка: Иван Григоров

Просто наблюдавам живота – без намеса, без обяснение.

Но това, което наблюдавам, е тежко – едно поле, което постепенно се запълва с гробове на млади хора, загинали във войната.

– Променя ли се първоначалната идея, когато започнете да снимате?
– Трябва да разбираш какво те очаква, но не бива да насилваш реалността да влезе в предварителна схема.

Задачата е да намериш правилната гледна точка, така че зрителят сам да види и разбере случващото се.

– Защо войната не дава уроци на света?
– Това е колективна вина.

Опитът от миналото не се превръща в личен опит за новите поколения.

Хората, които започват войни, често не разбират напълно какво означава войната.

Кадър от филма „Време до целта“ на Виталий Мански Източник: София Филм Фест

– Как виждате днешна Русия?
– Русия избра трагичен път – бих казал деградация.

Обществото е в състояние на хипноза, което съвпада с дълбоки традиции на консерватизъм.

– Какво е по-опасно – да забравим или да помним грешно?
– По-опасно е да променим паметта.

Историята може да бъде пренаписана. Победителите я пишат – а днес виждаме как това се случва в реално време.

– Имате ли надежда?
– Глобално – да.

Практически, в рамките на един човешки живот – по-малко.

Но вярвам, че в бъдеще няма да има империи и че ценността на човешкия живот ще нараства.

Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА