Нели Димитрова е сценарист и сценарен консултант на игрални, документални и анимационни филми за кино и телевизия и телевизионни сериали. Родена в Тетевен. Завършва кинознание и драматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където е преподавател по „Драматургия“ във факултет „Екранни изкуства“ 1999 г. до момента.
Член е на УС на Филмаутор, която представлява и защитава авторските права на създателите на аудиовизуални произведения и събира възнаграждения за използването им. Сред най-успешните й сериали и филми като сценарист са „Вина“ (2023), „Порталът“ (2021), „Връзки“ (2015-2016), „Петя на моята Петя“ (2022), „Възвишение“ (2017), „Голата истина за група Жигули“, Love.net (2011) и други.
Поводът за разговора ни беше премиерата на „Жени извън употреба“, който беше един от селектираните в международната конкурсна програма на юбилейния 30-и Международен София Филм Фест и абсолютно заслужено спечели наградата за най-добър български игрален филм в категория „Ново българско кино“.
Сценарист е Нели Димитрова, режисьор Александър Косев, продуцент Ники Урумов ((Аурис Филм / Бъф Пикчърс). В главните роли участват великолепните актрисите – Силвия Лулчева, Албена Павлова, Елена Атанасова и Александра Костова; актьорите Владимир Пенев, Юлиян Вергов и други.
Лентата не просто разказва съдбите на четири жени в различни етапи от живота им, а внимателно разплита вътрешните им кризи с рядка честност и чувствителност.
В конфликт с възрастта, женствеността, любовта и болката, те желаят промяна – крайна, болезнена, но живителна. Сериозните моменти се преплитат с фин, леко ироничен хумор, който облекчава напрежението и прави образите още по-човечни и автентични. Филмът тръгва по кината през есента.
– Историите в „Жени извън употреба“ базирани ли са на реални преживявания и персонажи?
– Да, има много реални ситуации. Аз обичам да повтарям – добрата драматургия не се измисля, тя се взима от живота. После се интерпретира, моделира се и чак тогава се поднася на публиката.
В „Жени извън употреба“ има доста такива прототипни моменти и образи, но те не са точно „копие“ на конкретен човек. По-скоро са комбинация от различни наблюдения, случки и черти на характери. Всяка от дамите във филма е събрала по малко от много различни жени.
Едно от най-важните умения на сценариста не е да измисля, а да подбира и синтезира. Животът непрекъснато ни подхвърля интересни ситуации, смешни недоразумения, малки трагедии, странни човешки реакции. Въпросът е кое от всичко това ще се превърне в драматургия?!
– Как избрахте кои здравословни и житейски проблеми да включите – като ендометриоза и онкологични заболявания?
– Не съм избирала заболяванията като медицински теми, а като човешки ситуации. В драматургията болестта често е моментът, в който животът внезапно ни кара да се погледнем по-честно – себе си, отношенията си, изборите си.
Филмът е с полисюжетна структура (четири истории се преплитат) и в единия сюжет става дума за ендометриозата. Избрах това заболяване, защото го смятам за една от най-невидимите болести. За нея не се говори достатъчно, трудно се диагностицира, а статистиката показва, че всяка десета жена страда от нея. Парадоксът е, че понеже всяка жена има менструален цикъл, много хора – включително лекари, а често и близки – подценяват болката.
„Колко пък толкова да те боли?“ – това е реплика, която много жени са чували. А истината е, че понякога болката е толкова силна, че променя целия ти живот. Във филма ми беше интересно и друго – какво се случва, когато един мъж трябва да разбере тази болест. Това е нещо, което не може да изпита лично, но трябва да се научи да разбира. Или не трябва да разбира, а просто да повярва и приеме.
Аз лично вярвам и в нещо много просто – жените трябва да се научим да слушаме телата си. Болката не е нещо, което трябва да се търпи и да се приема за „нормално“. Болката е сигнал. Тялото винаги ни говори, въпросът е дали ние го чуваме навреме.
Една от другите сюжетни линии засяга онкологично заболяване. За съжаление ракът вече е пандемия в нашето време и почти няма семейство, което да не е било докоснато по някакъв начин от него.
Но в тази история не ме интересуваше толкова самата болест, колкото моментът, в който човек внезапно разбира, че животът не е безкраен.
Понякога точно това осъзнаване действа като катализатор – кара ни да преосмислим как живеем, какво отлагаме, какво искаме, кого обичаме и защо толкова често чакаме „подходящия момент“, за да започнем да живеем истински или да кажем на някого, че го обичаме.
– Колко дълго изследване и разговори с реални хора стоят зад изграждането на тези героини?
– О, доста са. Всъщност този филм се пише от дълго време.
Идеята се появи още през 2012 година, така че имах повече от десет години да наблюдавам, да слушам, да събирам истории. Не го казвам случайно – информация за такива теми не става с един разговор. Хората не споделят най-трудните си преживявания толкова лесно. Дори когато те смятат за близък човек, пак им трябва време. Понякога минават месеци, понякога години, докато някой реши да ти разкаже нещо истински болезнено от живота си.
И тогава разбираш, че най-важното в тези разговори не е въпросът, който задаваш, а търпението да изчакаш човекът сам да стигне до думите.
В драматургията също не е достатъчно някой просто да ти каже: „Почувствах се така и така“.
Истинската история е в малките детайли. В начина, по който човек замълчава по средата на изречението. В това как гледа настрани, когато стигне до най-болезненото. В жестовете – как докосва чашата си, как стиска ръцете си, как се усмихва, когато всъщност му се плаче. Тези неща не можеш да ги измислиш.
Трябва да ги видиш, да ги запомниш, да ги носиш в себе си.
Понякога една пауза в нечий разказ казва повече от цяла страница текст.
Затова и този филм е събиран бавно – от много разговори, много мълчания и много доверие. А когато човек ти повери такава история, вече имаш и една отговорност – да я разкажеш честно.
– Как се справяте с деликатността на теми като рак и ендометриоза, без да тревожите аудиторията, но и да сте честна и едновременно емпатична към пациентките?
– Опитах се да подходя към тези теми с много уважение. За мен беше важно болестта да не бъде сензация или средство за шок.
Когато пиша, правя всичко възможно да не се страхувам от истината, да не я спестявам, но и да не забравям за надеждата. Болестта е трудна тема, но хората в такива моменти показват и неподозирана смелост.
Именно това ме интересуваше да покажа.
– Какво бихте казали за обществения натиск върху жените в третата възраст и за стереотипите около „извън употреба“?
– Мисля, че обществото много лесно слага етикети, а ние постепенно свикваме с тях, без дори да се замислим. Моделът на сварената жаба.
Например, че жена след 50 трябва да се подстриже по-късо, защото „така ще ѝ е по-удобно“, че ако е сама, непременно трябва да търси партньор, не толкова заради любовта, колкото от страх да не остане сама. Или че човек трябва да чака пенсията като край на живота, а не като начало на нов етап.
В този филм ми беше важно да се противопоставя на тези клишета и да задам един по-дълбок въпрос – какво всъщност ни определя като хора? Връзките ни, децата, професията… или нещо вътре в нас, което остава живо независимо на колко години сме.
За мен една жена е „извън употреба“ само, когато сама реши да се откаже от себе си.
– Как филмът се опитва да разруши стигмата около менопаузата, самотата и интимните преживявания на жените над 50?
– Честно казано – с малко провокация, честност и доза чувство за хумор.
Най-сигурният начин да се разруши една стигма е просто да се говори за нея като за част от живота.
– Пред какви психически и емоционални предизвикателства са изправени героините, които според Вас са най-често пренебрегвани в обществото?
– Мисля, че най-често пренебрегваното предизвикателство е усещането, че в някакъв момент обществото започва да ни гледа през ролите, които изпълняваме. Интересното е, че това изобщо не е въпрос само на възраст – във филма има и по-млади героини, които преживяват същото.
Интересуваше ме точно този момент, когато трябва да се зададе въпроса: „Кой съм аз извън ролите, които съм изпълнявала досега?“ Майка, съпруга, гадже, приятелка, болна, самотна, професионалист… и какво остава, когато тези роли се променят, заради обстоятелства или заради дълго потискано желание.
Понякога именно тогава започва най-честният разговор със самия себе си.
– Как филмът показва справянето със самотата и емоционалните кризи на жените в различни възрасти?
– Надявам се филмът да отговори на този въпрос по-добре от мен. Ако разкажа всичко тук, ще разваля половината удоволствие.
По-добре зрителите сами да видят – официалната премиера на „Жени извън употреба“ се очаква тази есен.
Филмът „Жени извън употреба“ тръгва по кината през есента.
– Може ли изкуството и киното да помогнат на зрителите да разберат и приемат собствените си психически преживявания?
– Изкуството може да помогне, но не бива да му възлагаме цялата терапевтична работа. Да, общуването е най-голямата сила на изкуството – между автора, историята и зрителя. Да, понякога чрез това общуване човек разпознава нещо от себе си и това вече е достатъчно начало за промяна.
Но след филма ве пак е добре да поговорим и с близките си, с любимите си, а не само с персонажите от екрана.
– Какво бихте посъветвали зрителите, които се идентифицират с трудностите на героините, но се страхуват да говорят за тях?
– Не ми се изреждат клишета за страха. Аз също се страхувам от много неща, но съм убедена, че особена полза от този страх няма. В един чудесен филм – „Купихме си зоопарк“ – има една реплика, която много харесвам:
„Понякога са нужни само 20 секунди безумен кураж“.
Толкова – не цял живот смелост, а просто няколко секунди, в които да признаеш какво не е наред, какво желаеш и да направиш една крачка. Понякога точно тези секунди променят всичко. Не е задължително да крещим проблемите си на целия свят. Но е добре да намерим поне един човек, пред когото можем да признаем истината – приятел, близък, лекар, понякога дори непознат.
Мълчанието често изглежда по-безопасно, но всъщност то прави проблемите по-големи. А ако въпреки всичко продължава да се страхува, нека пее. Точно, както правят някои от персонажите в „Жени извън употреба“.
– Получават ли сценаристите в България справедливо възнаграждение за труда си?
– Честният отговор е – рядко. В България се снима сравнително малко и един сценарист може да работи по филм или сериал веднъж на няколко години.
Ето, премиерата на „Жени извън употреба“ ще се случи (живот и здраве) 5 години след „Петя на моята Петя“. Дори когато хонорарът изглежда приличен, той не може да бъде устойчив доход.
Сценаристите трябва да работим и нещо друго. В много европейски държави авторите получават и допълнителни възнаграждения (авторски отчисления) от излъчване и препредаване на произведенията им, докато у нас тази ситуация е на изкуствено дишане. Големите частни телевизии не плащат авторски права, както е предвидено в европейското и нашето законодателство.
– Ако не – какво трябва да се промени?
– На първо място трябва да се прилагат законите, които вече съществуват. Европейските директиви, които са приети и у нас ясно предвиждат авторите да получават възнаграждение за препредаването на техните произведения. В България този механизъм не работи, което ощетява не само сценаристите, но и държавата.
Миналата година България беше глобена с два милиона евро за неспазване на тези директиви. Само за сведение – държавната субсидия на филма „Жени извън употреба“ е под 250 хиляди евро.
Е, България можеше да има още 3-4 филма, но вместо това плати тази глоба, защото някой не иска да си мръдне пръста и да спази закона.
Нужна е повече политическа и институционална воля, за да се защити трудът на авторите.
– Какво бихте посъветвали младите сценаристи относно договаряне на авторски права и финансово възнаграждение?
– Първо – да четат внимателно договорите си. Второ – да четат внимателно договорите си. Трето – да четат внимателно договорите си и чак след това да не се притесняват да задават въпроси.
Сценаристът често мисли за историята, а не за юридическите детайли, но истината е, че договорите са също толкова важни, колкото и добрата драматургия.
Добре е младите автори да се информират за правата си и да се консултират със сдружения като Филмаутор.
– Каква е ползата от колективното управление на авторски права?
– Простичко казано – колективното управление позволява на авторите да защитят правата си заедно. Един сценарист трудно може сам да следи всяко излъчване или препредаване на произведението си, но чрез организация като Филмаутор това става възможно. Така се събират и разпределят възнагражденията, които законът предвижда за авторите.
В крайна сметка, в България, това е единственият начин творците да получат някаква добавена стойност (визирам авторски права) за труда си.
– В последните години много сценаристи навлязоха в политиката – според вас има ли място за сценаристите в политическите процеси?
– По принцип човек с въображение и умение да мисли в истории би могъл да бъде полезен навсякъде – включително и в политиката.
Проблемът е, че част от хората, които се представят като сценаристи в политиката, сякаш използват това умение не за да разказват по-добри обществени истории, а за да пишат удобни сюжети за властта. А когато един сценарист позволи лошият сюжет да пренапише и него самия като човек, това обикновено означава, че не е бил особено добър сценарист.
– Смятате ли, че умението да пишеш сценарий и да разказваш истории е предимство в политиката или може да създава проблеми с реализма и искреността?
– Може да бъде и предимство, и проблем. Ако някой използва умението да разказва истории, за да обяснява честно и просто сложните неща – това е полезно.
Но ако го използва, за да замества реалността с водевилен сюжет, тогава вече не говорим за политика, а за мерзост.
– Виждате ли паралел между писането на сценарий за кино и „писането на сценарий“ за кампании, речи и политическа реторика?
– Има известна прилика – и в двете се изграждат персонажи, конфликт и послание. Разликата е, че в киното публиката знае, че гледа художествена история.
В политиката хората очакват реалност. Когато тези две неща се объркат, резултатът обикновено е много лош филм, който обаче се прожектира и преживява в истинския живот.
– Как според вас обществото трябва да различава автентична история от политически сценарий?
– Много просто – автентичната история издържа проверката на времето. Политическият сценарий обикновено издържа само до следващите избори.
А и добрият зрител, както и всеки мислещ гражданин, винаги усеща кога някой играе фалшиво своята роля.
Интервю на Нели ЖЕКОВА
СПЕЦИАЛНИ ГОСТИ
Милко и Боряна Йовчеви: Между сцената и живота няма пауза
СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Филип Буков: Не мога да бъда харесван от всички
ЕКСКЛУЗИВНА СРЕЩА
Изабел Юпер като „Кървавата графиня“: Безсмъртието е плашеща идея
СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
