Документалният филм „Аз, Рошински“, част от каталога на HBO Max, проследява една от най-емблематичните фигури в европейския комикс – Гжегож Рошински, създателят на култовата поредица Thorgal.
Но вместо класически биографичен разказ, режисьорът Пьотр Киелар избира по-сложен и личен подход – филм за дистанцията, за творческия процес и за самия акт на създаване.
В този разговор Киелар говори за трудностите да се изгради портрет на едновременно легендарен и недостъпен артист, за провала на опитите да „преведе“ комикса на езика на киното, и за това защо в крайна сметка най-важен остава човекът зад изкуството.
– Как се роди идеята за „Аз, Рошински“ и какво Ви привлече към тази фигура като режисьор?
– Идеята за филм за Гжегож Рошински дойде от сина на майстора и неговата снаха. Анна и Пьотр решиха, че авторът на филма трябва да бъде Пьотр Киелар, а искрата за това решение беше дебютният ми филм „Баща от Америка“.
В началото водехме разговори за биографичен филм, но стигнахме до извода, че той просто трябва да бъде добър филм.
Влязох на снимачната площадка като приятел на сина му от скаутските ни години и бях посрещнат много топло.
В един скаутски марш буквално „прескочих“ опашката от хора, които искаха да разкрият тайните на Гжегож Рошински.
Силата и значимостта на главния герой бяха важни, но най-важното беше творческата свобода, която ми беше дадена от инициаторите на проекта, от продуцентите и от самия Рошински, който ми гласува огромно доверие.
– Какво според вас прави Рошински толкова значима културна фигура извън света на комиксите?
– Неговият талант и неговото творчество. Също така и неговата биография – тя присъства само частично във филма, но е изключително важна за типа кариера, която той изгражда в онези времена.
– Документалното кино разчита на близост до своя герой. Какво се случва, когато тази близост е ограничена или усложнена?
– Този тип контакт е основата на честния наблюдателен документален филм.
Той позволява на зрителя да има пряк достъп до вътрешния живот на героя. Без него губим интуитивното разбиране за персонажа и неговия конфликт и оставаме с посредствени, косвени проекции.
– Промени ли тази ситуация първоначалната Ви концепция за филма?
– Концепцията на филма се развиваше с натрупването на наблюдения и с това, че опознавах по-добре героя и неговата среда.
Първоначалните ми представи за връзката между творчеството на Рошински и „външния свят“ отстъпиха място на реални явления, които се оказаха много по-важни и по-смислени сами по себе си.
– Може ли самата дистанция да се превърне в разказвателен инструмент – и ако да, как я използвахте тук?
– Филмът е създаван повече от десет години и именно този времеви обхват определи неговия успех.
Но дали имате предвид дистанцията на твореца от собственото му произведение, или от самия творчески материал? Разбира се, дистанцията може да бъде полезна в кризисни ситуации, но изкуството – независимо от формата си – изисква ангажираност, а тя винаги носи определен риск.
– Как се изгражда портрет на артист, който е едновременно легендарен и, в известен смисъл, недостъпен?
– Опитах се да противопоставя тези два аспекта – точно както фантастичният свят на героичните му истории се сблъсква с реалността на ателието на художника.
– Интересуваше ли Ви повече човекът зад творбите или самият творчески процес?
– Още от самото начало беше интересно да проследя творческия процес на един изключителен илюстратор.Но човекът зад този процес е неговият източник и истинската причина за съществуването му.
– Къде виждате най-голямото разминаване между публичния образ на Рошински и личността му?
– Разликата между публичния образ и личността му най-ясно личи в отношението му към сценариите за комикси.
Рошински е възприеман като медиевист и фентъзи художник, демиург на сложни, взаимосвързани светове, докато в личен план за него има значение единствено конкретната част от сценария, върху която работи в момента. Има и други противоречия, но това ми се струва най-същественото.
В СВЕТА НА ДЕТСКАТА ИЛЮСТРАЦИЯ
Любен Зидаров – илюстрации към приказките на Николай Райнов
– Комиксите имат собствен визуален език. Как го преведохте в кино?
– Моят ментор Войчех Хас ми даваше да чета комикси, за да разбера по-добре филмовия разказ.
Това е езикът, който е най-близък до киното. Но опитите ми да го „преведа“ – чрез анимация и записи с актьори – се провалиха. В крайна сметка се отказах да представям комикса и разказах филма на езика на самото кино.
ДУША В КАРТИНИ
Безмъртното изкуство на Любен Зидаров бе показано в Пловдив
– Филмът може да се гледа и като портрет на по-широка културна епоха. Това ли беше намерението Ви?
– Да, исках образът на артиста да бъде пълен – с осветен фон, който включва културния, а дори и цивилизационния контекст. В същото време това е портрет на артиста в процес на създаване – дори когато този процес върви към изчерпване, той остава основният и водещ фокус.
– Как виждате мястото на Рошински в съвременната европейска визуална култура?
– Рошински е известен илюстратор в Европа и подценяван в Полша. Той е едновременно пионер и късен представител на своя жанр. Като дете е бил наказван в училище за това, че чете комикси. Днес негов комикс е задължително четиво в полските начални училища.
СПЕЦИАЛНА СРЕЩА
Сериалът „Повелителят на мухите“ като портрет на съвременността
– Смятате ли, че комиксите все още са подценявани като изкуство?
– Днес никой не трябва да бъде убеждаван, че графичният роман е форма на изкуство.
От друга страна, бързото развитие на видеоигрите и автоматизираното, генерирано от изкуствен интелект творчество изтласква този медиум от позицията му на най-популярна форма на визуално изкуство и развлечение.
– Какво бихте искали зрителите да почувстват след като гледат филма?
– Носталгия. И състрадание. Знам, че визуалните артисти често реагират по този начин.
Надявам се „Аз, Рошински“ да е универсален филм, в който героят по красив начин надхвърля собствените си обстоятелства в лицето на вечността – нещо, което е разбираемо за всеки.
