Италия не се класира отново за световното първенство и стана първият и единствен тим, печелил трофея, който е записвал такъв нежелан „хеттрик“.
Уругвай има две серии от по два поредни пропуснати Мондиала, най-тежката серия на Франция и Англия също се простира до две поред. Три е твърде много. А когато става дума за колосална футболна сила като италианците, ситуацията е направо бедствена. Или поне така би изглеждало, ако се фокусираме само върху резултатите и обстоятелствата на последните 12 години. А всъщност това е криза, която води началото си … със световната титла от 2006 г.
Не конкретно с онзи финал в Берлин, разбира се, когато „скуадрата“ триумфира след дузпи срещу Франция. А със събитията, случили се в месеците преди това световно първенство и след него.
Скандалът Калчополи се вихреше тогава. Ако сте забравили, това си остава най-големият корупционен скандал в историята на италианския футбол, а тя помни няколко такива.
Той избухна през май 2006 г., малко преди Мондиала, отваряйки завесата на мащабна мрежа за влияние и манипулиране на съдийски наряди в първите две дивизии на футбола на Апенините.
Резултатите от Калчополи засегнаха четири от най-големите клубове в страната. Ювентус бе изхвърлен в Серия В, Милан загуби 30 точки от актива си за миналия сезон и още 8 от следващия, а Лацио и Фиорентина бяха санкционирани с отнемане на точки, но и загубиха местата си в евротурнирите. Огромен удар по репутацията на италианския футбол.
В този момент рецесията вече бе започнала под формата на изоставане на лигата спрямо английската и испанската, като икономика, тв права, глобален маркетингов ефект и агресивна трансферна политика на водещите отбори.
10 години по-рано Серия А бе топ лигата на света – нямаше играч, който през 90-те години да не иска да е там. В средата на първото десетилетие от новия век нещата бяха различни. През 2003 г. финалът в Шампионската лига бе Милан – Ювентус, което би следвало да е корона на изключителна италианска доминация в Европа. Но всъщност се оказа финалният акорд.
Милан стигна финал през 2005-а, спечели такъв през 2007 г., а през 2010 г. Интер на Жозе Моуриньо триумфира с купата. Три шампионски корони на Европа за първите 10 години от века – не е зле. Проблемът е, че след това и до днес няма друга. Грандовете на италианската игра са неконкурентни в общия случай на тези от Испания, Англия и Германия.
Клубният футбол е в рецесия и заради фалитите и оттеглянето от футбола на компании и бизнесмени, които заливаха със „златен дъжд“ водещите отбори през 80-те и 90-те (Ферлаино, Краньоти, концернът „Пармалат“, Берлускони, фамилията Анели и т.н.). Дните, в които суперзвездите хващаха първия самолет при оферта от Апенините, са в миналото.
Чисто икономически футболът е в тежка фуния на инфлация. Само по време на пандемията клубовете в Италия загубиха 2.8 милиарда евро. Някои от тях и до днес не успяват да се възстановят от този период.
Телевизионните пари са несравнимо по-малки от тези в останалите водещи лиги на Европа. Договорите на петте топ първенства изглеждат така:
- – Английската Висша лига прибира по около €4.5 милиарда на сезон.
- – Испанската Ла Лига взима €1.9 милиарда на сезон.
- – Бундеслигата е на трета позиция с €1.36 милиарда на сезон.
- – Италия – €1.2 милиарда на сезон.
Е, тогава чудно ли е, че клуб от средата на таблицата в Англия – например Кристъл Палас, харчи колкото шампиона на Италия Наполи? Не е. И изненада ли е, че същият Наполи отпадна още преди елиминациите в Шампионската лига?
И че преди четвъртфиналите в трите евротурнира, които са следващата седмица, намираме сред 12-те отбора само два от Серия А – Болоня и Фиорентина?
Инфраструктурата е друг огромен проблем. Италия изостава заради старичките си стадиони, повечето останали в 1990 г., когато имаха големи реновации за Мондиала.
Комбинацията и с факта, че треньорските кадри, които някога бяха отделна класа и износ за цяла Европа, днес са доста оскъдни и рядко търсени на най-високо ниво из континента. Изключения като Антонио Конте само потвърждават правилото.
Националният отбор е отражение на всичко това.
Като погледнеш състава на Италия от Мондиал 2014, който е последният, на който тимът се класира, и го сравниш с този от плейофния мач с Босна във вторник вечер, нещата стават ясни.
В онзи списък бяха Буфон, Киелини, Касано, Балотели, Пирло, Бонучи, Имобиле, Верати, Инсине… Хора с репутация на звезди в европейския футбол. Да, не са Дел Пиеро, Тоти, Виери и Малдини, но… звезди.
Във вторник вечер видяхме Сандро Тонали от Нюкасъл, оценяван на теория на 80 млн. евро, Алесандро Бастони от Интер (70 млн.) и Джиджи Донарума (45 млн.), като тримата най-скъпи играчи в скуадрата. Бихте ли ги определили като звезди, като изключим вратаря?
Да, в трите последователни провала да се класира тимът на Мондиал, имаше и дозата малшанс. Италия може да се върне към двете изпуснати дузпи на Жоржиньо и у дома, и навън, в мачовете с Швейцария от пресявките за световното през 2022 г. И двете бяха при 0:0 в двубои, които италианците не спечелиха. И накрая останаха след този отбор в групата, отидоха на бараж и там паднаха жертва на Северна Македония.
В същите квалификации Италия не би България у дома, при това месеци, след като бе станал доста изненадващо европейски шампион.
Този триумф на турнира от 2021 г. всъщност е изключението, което потвърждава правилото. Парадокс – на каквито италианският футбол се е нагледал. Все пак това е нация, спечелила две световни титли насред скандали с уредени мачове, черни каси и корупция (1982 г. и 2006 г.).
Или пък закъснелите действия спрямо видимо неспособния да се справи, вече на финала на кариерата му треньор Джан Пиеро Вентура, четири години по-рано. Неговият отбор не успя да бие Швеция на претъпкания „Сан Сиро“ в баража и пропусна първото от трите световни.
И стигаме до пътя към Щатите за Мондиал 2026. По него италианците тръгнаха с фалстарт и тежка загуба в Осло от Норвегия, а групата бе такава, че ситуацията стана кристално ясна – тези два отбора ще са в пряка битка за първото място. И като тръгнеш с тежкото 0:3 срещу прекия конкурент…
Последва и шумното 1:4 за десерт на груповата битка, което още веднъж показа къде е Италия на картата. Норвежкият отбор е пълен с млади, водещи играчи в топ клубовете на континента. Този в небесносиньо – не съвсем.
Нещата са закономерни донякъде, поне доколкото аргументация на случилото се може да се намери. Но все пак е твърде много да пропуснеш три поредни Мондиала, когато си Италия.
