Арно Деплешен е сред най-значимите автори на съвременното френско кино – режисьор със силно разпознаваем стил, в който се срещат интелектуална дълбочина, емоционална откровеност и изключително внимание към актьорската игра.
Сред най-известните му филми са „Кралете и кралицата“, „Коледна приказка“, „Три спомена от моята младост“, както и „Призраци от Исмаил“, с който откри фестивала в Кан.
Тази година той е гост на „София Филм Фест“, където представя най-новия си филм „Два рояла“ – история за музиката, любовта и паметта, в която една от централните роли е поверена на изключителната Шарлот Рамплинг. Филмът, развиващ се в Лион, е деликатен диалог между миналото и настоящето, между ученик и неговия ментор, между загубата и възможността за ново начало.
Разговаряме с него за носталгията, за киното днес, за младите режисьори – и за това защо, въпреки всичко, имаме морален дълг да обичаме настоящето.
– Първият ми въпрос към вас, господин Деплешен, е за вашия филм „Два рояла“, който събира музика, памет и любов. Кое от тях беше началната точка за вас?
– Музиката дойде от един приятел, който е сценарист на филма. Той ми предложи идеята за музикант, който се връща в града, където е роден. Там открива своя ментор – героиня, изиграна от Шарлот Рамплинг – и двамата правят концерт на две пиана.
Това е любовната история във филма – между ученика и неговия учител. Но за мен беше важна и още една линия – историята на една много млада вдовица, която виждаме в гробище. Тя е едновременно много млада и дълбоко покрусена.
Така че филмът е едновременно мелодрама – тази на младата вдовица – и в същото време един почти фантастичен разказ за музиката, за града Лион и за присъствието на Шарлот Рамплинг.
– Каква е вашата връзка с града Лион? Има ли нещо конкретно като история или усещане, което ви накара да направите именно такава градска история във филма?
– Това е един малко мистериозен град. Във френската история той е известен като град на съпротивата. Има и едни специфични пасажи, които придават почти фантастично измерение на мястото.
Там има и една изключителна филхармония – много модерна сграда, която прилича на НЛО. Тази бруталистка архитектура добавя една съвременна страна към филма.
Има и един малък детайл, който забавлява най-вече мен, защото съм французин – Лион е заобиколен от две реки, Рона и Сона. Не една, както в Париж, а две. Така че двете пиана са като двете реки на Лион.
СВЕТЛИНИ, КАМЕРА, ЕКШЪН
Министър Найден Тодоров: Имаме тежка нужда от форуми като „София филм фест“
– Филмът ви до голяма степен е за завръщането. Какво е отношението ви към носталгията към миналото?
– Носталгията е неизбежна, но за мен тя не е достатъчна. Струва ми се, че като човешки същества – и особено като режисьори – имаме морален дълг да бъдем влюбени в настоящето.
На каквато и да е цена, трябва да обичаме настоящето. Което, разбира се, не ни пречи да бъдем влюбени и в миналото.
– Променя ли се концепцията за миналото с времето – във всеки един от нас, когато порастваме и ставаме по-възрастни?
– Гледам лицето ви и виждам, че сте много по-млада от мен. И мога да ви уверя, че остарявайки, човек не постига особен прогрес.
Има една идея във френската култура, че когато си млад, трябва да изобретяваш нови неща. А когато станеш по-възрастен, задачата ти става по-скоро екологична – да пазиш, да съхраняваш.
Синът ми например много иска да стане оператор. Той обожава киното и гледа новите филми. Аз му казвам: можеш да научиш много от немите филми, от първите филми в историята на киното.
Така че неговата работа е да изобретява новото. Моята работа е да помня старото.
МЕЖДУНАРОДНИ КИНОФЕСТИВАЛИ
С филма „Обикновен инцидент“ на иранския режисьор Джафар Панахи днес се открива 30-ият София филм фест
– Тоест това, което казвате, е, че винаги трябва да се връщаме към миналото, защото то има какво да ни каже за настоящето и за това как да създаваме новото?
– Да, защото можем да научим много от него. Мисля за Пикасо и Веласкес – Пикасо никога нямаше да стане Пикасо, ако не беше гледал Веласкес.
Когато аз гледам класиците – например Теодор Драйер или Джон Форд – се опитвам да си спомня не в каква степен са класически, а в каква степен са модерни.
Вие говорите за Франция – тя действително се намира в един малко реакционен момент. Но ако говорим за киното и за кризите, които се обсъждат, мисля, че трябва да си припомним амбицията, която това изкуство винаги е имало.
– Тоест все пак вярвате, че хубавото кино се случва и днес – че може да бъде силно, дори революционно?
– Да, разбира се. Не сме много далеч от Румъния – мисля за ренесанса на румънското кино, което успява да говори не само на местната публика, а на целия свят.
Но движения като Френската нова вълна или Новия Холивуд – такива големи революции – струва ми се, че вече не са възможни. Нашата епоха е по-дискретна.
– Смятате ли, че стрийминг платформите са някакъв вид нова революция – начинът, по който днес гледаме кино и сериали?
– Трудно ми е да кажа, защото гледам сравнително малко сериали. Разбира се, има чудесни неща.
Но когато говоря за консерватизъм – струва ми се, че сериалите често са по-зле изиграни, по-зле заснети. Наскоро гледах един много чаровен сериал за създаването на „Кръстникът“ – но той не е толкова силен, колкото самият филм.
– Искам да ви върна към вашия филм и към музиката като основен елемент в него. Доколко музиката – и изобщо другите изкуства, като литературата – влияят на киното?
– Мисля, че киното винаги е било свързано с музиката. Хората казват, че в началото не е имало звук, но винаги е имало музикант, който разказва историята.
Вие виждате образите – като сън. Една жена движи устните си. Филмът може да е американски, шведски или френски – но има пианист, който акомпанира.
Вие гледате лицето – то може да е тъжно, смешно или уплашено – но има втори разказвач. Това е музиката. И тя придава огромна сила на киното.
– По-трудно ли се правят филми днес – чисто индустриално, като процес, финансиране, възможности?
– Не, не мисля, че е по-трудно. Това е по-скоро илюзия на перспективата. Да, бюджетите намаляват.
Но в същото време виждам, че индустрията намира нови гласове. Има много нови режисьори. Киното се отвори много повече за жени режисьорки. Виждаме и повече автори от различни общности.
Това не беше така, когато аз бях на 20. Така че в този смисъл киното става по-богато.
– Един последен въпрос – какво все още ви изненадва, когато правите филм?
– Актьорите. Винаги актьорите.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
Следете подробностите за акцентите на 30-ия София Филм Фест на сайта www.siff.bg, както и в социалните мрежи (Facebook, X (exTwitter), Instagram, Tik Tok, YouTube) на фестивала.
ЕКСКЛУЗИВНА СРЕЩА
Изабел Юпер като „Кървавата графиня“: Безсмъртието е плашеща идея
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
Когато „Аврора“ се превръща в макет
ЗАТЪМНЕНИЕ НАД ЕЗЕРО
Сърджан Вулетич: Тийнейджърите трябва да си останат тийнейджъри
ПРОМЕНИ И ПОРЯДКИ
Коя е дъщерята на кондора?
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ