Когато Марлон Брандо се появява на сцената и на екрана в края на 40-те и началото на 50-те години, много хора в Холивуд не знаят какво да мислят за него. Той не говори като класическите филмови звезди, не се движи като тях и не играе по правилата на старото кино. Мърмори репликите си, изглежда непредсказуем и често сякаш просто живее ролята си, вместо да я „играе“.
Десетилетия преди актьорството да се превърне в стандарт, Марлон Брандо вече променя начина, по който актьорите подхождат към ролите си. Неговият натурализъм, сурова емоция и отказ да се подчинява на холивудските правила го превръщат в артист, изпреварил времето си. В човек, който не просто участва във филмите на своята епоха, а променя самата идея за актьорско майсторство.
Днес, повече от половин век по-късно, влиянието му върху киното остава толкова силно, че почти всяко поколение актьори – от Ал Пачино и Джак Никълсън до по-младите звезди на Холивуд, признава, че по един или друг начин е учило от него.
През 70-те години на миналия век Марлон Брандо вече е безспорна легенда на киното. Публиката го помни като дон Вито Корлеоне в „Кръстникът“, а почти по същото време той шокира киноманите с мощното си и провокативно изпълнение в „Последно танго в Париж“ на режисьора Бернардо Бертолучи.
Двукратният носител на „Оскар“ актьор, който щеше да навърши 102 години на 3 април, остава в историята не само с ролите си, но и с огромното си влияние върху модерното актьорско майсторство.
Приживе Брандо приема ролята на мистериозния и почти митичен полковник Кърц във филма „Апокалипсис сега“ на режисьора Франсис Форд Копола.
Този образ се превръща в една от най-запомнящите се фигури в историята на киното. Актьорът договаря и впечатляващ хонорар за кратката си, но емблематична поява като Джор-Ел, бащата на Супермен, във филма „Супермен“.
Много преди тези емблематични роли, още през 50-те години на миналия век, критиците понякога трудно приемат младия актьор, който коренно променя представите за актьорската игра. Брандо развива силно натуралистичния си стил след обучение при легендарната преподавателка по актьорско майсторство Стела Адлър. Под нейно влияние той усвоява принципите на т.нар. „метод актинг“ – техника, която изисква актьорът да преживява емоционално ролята си. Кариерата му е силно повлияна и от режисьора Елия Казан, една от ключовите фигури зад легендарното Actors Studio. Именно там се ражда и една от първите му големи роли, тази на Стенли Ковалски в пиесата Трамвай „Желание“ на Тенеси Уилямс. На сцената на Бродуей Брандо изгражда образа на грубия и агресивен работник, вдъхновявайки се от боксьора Роки Грациано.
Суровата му игра обаче обърква част от зрителите, които по онова време са свикнали с далеч по-формалния и театрален стил на актьорско изпълнение. Критиците често се оплакват и от начина, по който Брандо произнася репликите си. Неговото мърморене и неравномерна дикция изглеждат странни за аудиторията. С времето обаче става ясно, че именно този стил е ключова част от неговата революционна актьорска техника.
След огромния успех на Бродуей Брандо прави впечатляващ дебют в киното с филма „Мъжете“ на режисьора Фред Зинеман. В него той играе парализиран ветеран от войната. За ролята се твърди, че прекарва седмици в болница, наблюдавайки пациенти, за да изгради максимално реалистичен образ.
Рецензия на списание Variety от 1950 г. заключва: „Брандо, новодошъл от Бродуейската сцена, играе ролята си реалистично и без излишна сантименталност. Той е нов тип водещ актьор и като такъв трябва да бъде приет.“
Още тогава критиците предсказват, че младият актьор е предопределен за звездна кариера. След успеха си на Бродуей Брандо естествено се завръща като Стенли Ковалски в екранизацията на Трамвай „Желание“. Когато филмът излиза, The New York Times похвалва изпълнението му, но част от критиката продължава да се оплаква от неговия нестандартен стил. Въпреки това филмът се превръща в огромен успех.
Само няколко години по-късно Брандо печели своя първи „Оскар“ за ролята си във филма „На кея“, отново режисиран от Елия Казан. Дори след този успех част от зрителите все още трудно свикват с новия стил на актьорска игра. Но именно този стил скоро се превръща в стандарт за следващите поколения.
От Пол Нюман, Джеймс Ърл Джоунс, Ал Пачино и Джак Никълсън до по-млади звезди като Райън Гослинг и Едуард Нортън поколения актьори признават влиянието на Брандо върху тяхната работа.
Брандо остава известен не само с ролите си, но и с политическите си позиции. През 1973 г., когато печели „Оскар“ за „Кръстникът“, той отказва да приеме наградата. Вместо себе си изпраща активистката Сачин Литълфедър, която произнася реч в защита на правата на коренното население на Америка. Жестът предизвиква бурни реакции и остава един от най-политическите моменти в историята на церемонията.
Марлон умира на 1 юли 2004 г., но остава една от най-важните и противоречиви фигури в историята на киното. От Стенли Ковалски до дон Вито Корлеоне, ролите му променят начина, по който се правят филми. И повече от половин век след големия му пробив, влиянието на Брандо върху киното остава толкова силно, колкото и в началото.
