Месеци наред фирми в цялата страна изпълняват договори по обществени поръчки – строят, ремонтират, доставят, плащат заплати, плащат материали, плащат данъци. Работата е свършена, протоколите са подписани, договорите са факт. И въпреки това парите от държавата така и не идват.
Става дума за договори, сключени по напълно законна процедура, с тристранни споразумения между Министерството на регионалното развитие и благоустройството, Българската банка за развитие и съответните общини. Всичко е подписано, всичко е официално, всичко е публично.
Само едно липсва – плащанията.
В същото време се говори за около 900 милиона лева, които били предназначени именно за разплащане към фирмите изпълнители. Но ако тези пари действително съществуват, защо никой не ги вижда? Къде са те? В бюджета? По сметки? Или само в гръмките обещания и пресконференции?
Фирмите чакат с месеци. Натрупват се задължения. Подизпълнители чакат. Работници чакат. Банки чакат.
А МРРБ мълчи.
Телефоните не се вдигат. Отговори на запитвания няма. Конкретни срокове не се дават. Сякаш става дума не за стотици милиони публични средства и подписани държавни договори, а за някаква дребна административна формалност.
Но това не е формалност. Това е държавата, която не плаща по собствените си договори.
И когато държавата започне да се държи като най-лошия длъжник в страната, въпросите стават неизбежни:
• Какво се случва с вече подписаните договори и споразумения между МРРБ, ББР и общините?
• Кой е блокирал плащанията и защо?
• Къде са обещаните 900 милиона лева?
• Кой носи отговорност за финансовия натиск върху десетки фирми и хиляди работници?
Защото реалността е проста – бизнесът финансира държавата, вместо държавата да плаща на бизнеса.
Фирмите поемат разходите, поемат риска, поемат напрежението. А институцията, която трябва да изпълни своята част от договора, се е затворила зад чиновническа тишина.
И тук идва най-неприятният въпрос – този, който започва да се задава все по-често в бранша:
Случайно да има „по-специален начин“, по който започват да се случват плащанията?
Защото когато прозрачност няма, а институциите мълчат, съмненията се превръщат в естествен извод.
Никой бизнес не може да планира, да инвестира и да работи нормално, когато държавата системно бави задълженията си. Това вече не е просто административно забавяне – това е брутално мачкане на фирми, които са изпълнили договорите си.
А държавата не може едновременно да изисква дисциплина, законност и срокове от бизнеса, докато самата тя нарушава собствените си ангажименти.
Затова въпросите към Министерството на регионалното развитие вече не са просто професионални. Те са обществени.
Къде са парите?
Кога ще започнат плащанията?
Кой носи отговорност за това институционално мълчание?
И най-важното –
докога бизнесът ще бъде държан в ролята на кредитор на собствената си държава?
И ако институциите продължат да мълчат, напрежението в сектора вече е на ръба. Все повече фирми заявяват, че са готови на протести пред сградата на МРРБ, а следващата стъпка може да бъде блокиране на ключови булеварди и пътни артерии със строителна техника.
Защото когато държавата отказва диалог и не изпълнява собствените си договори, бизнесът остава с един последен инструмент – публичният натиск.
И въпросът вече не е дали ще има протест.
Въпросът е кога.
