Евентуални преговори с руския президент Владимир Путин могат да доведат до прекратяване на огъня, но не непременно до траен мир. Тази теза развива украинският историк и педагог Игор Соломадин в авторска публикация за „Украинская правда“, в която прави паралел между съвременната руска политика и идеите в творчеството на Фьодор Достоевски.
Според Соломадин политиката на Путин все по-малко прилича на действията на прагматичен лидер, който се стреми единствено да увеличи ползите за държавата, и все повече се определя от конкретна историческа идея. Авторът я свързва с представата за „историческа Русия“, възстановяването на загубено имперско пространство, отричането на самостоятелната украинска субектност и връщането на специалния статут на Русия в света.
Тъкмо това според историка създава фундаментален проблем пред опитите за постигане на компромис. Ако един политик преследва икономически интерес, с него може да се преговаря за икономически ползи; ако търси сигурност, могат да му бъдат предложени гаранции; ако целта е територия, могат да се обсъждат териториални въпроси. Проблемът възниква, когато самата територия се възприема като материален израз на по-голяма историческа идея.
„Ако идеята означава за противника повече от изгода, сигурност и територия, компромисът с него не може да бъде устойчив“, пише Соломадин. По думите му подобно споразумение се възприема не като край на конфликта, а като отдих и потвърждение на правото да се определя чуждата история.
„Такова споразумение може да спре огъня, но не и да промени целите“, посочва още авторът. Затова според него разговорите за „замразяване“ на конфликта, без да бъде решен въпросът за правото на Украйна сама да определя бъдещето си, всъщност са разговори за пауза, а не за мир.
За да обясни тезата си, Соломадин се обръща към концепцията на руския литературовед Михаил Бахтин за „човека-идея“ при Достоевски. При такъв човек идеята престава да бъде просто убеждение – тя започва да определя начина, по който той възприема миналото и бъдещето, приятелите и враговете, доброто и злото. Историкът изрично уточнява, че литературният персонаж не може да служи като политическа диагноза, а използва категорията като инструмент за интерпретация.
Особено място в анализа му заема романът „Бесове“. Соломадин разглежда три от неговите персонажи – Шигальов, Пьотър Верховенски и Ставрогин – като метафори за различни механизми на съвременния авторитаризъм. Първият олицетворява системата, вторият – технологията за управление чрез страх, хаос, подозрение и дезинформация, а третият – преминаването на моралните граници.
Авторът поставя анализа и в по-широкия дебат за отношението на Украйна към руската култура след началото на пълномащабната война през 2022 г. Според него отговорът не трябва да бъде нито безкритична защита на „великата руска култура“, нито механичното ѝ заличаване от публичното пространство. Вместо това той предлага преминаване от „Cancel“ към „Rethinking“ – от отмяна към критично преосмисляне.
В този прочит руската класическа литература може да бъде използвана като инструмент за анализ на механизмите, чрез които една идея се превръща в политическа система. Соломадин противопоставя имперския „монолог“, при който един център претендира да определя историята и идентичността на останалите, на полифонията – правото на различните общества и хора да имат собствен глас.
Оттук идва и основният му извод за евентуалните мирни преговори. Соломадин не твърди, че те са невъзможни, но предупреждава, че прекратяването на бойните действия само по себе си не означава премахване на причините за конфликта.
