Президентските избори в България се превръщат в референдум за мир в Украйна. Кандидатите спорят кой може да го гарантира и кой защитава националния интерес. Макар че българският държавен глава не може нито да прекрати войната, нито да договори условията за мир, геополитиката заема все по-голямо място в предизборната кампания.
Разделителната линия вече не се определя само от отношението към Русия и Запада, а и от две различни представи как се постига мир. Едната поставя на първо място преговорите с Русия, другата – гаранциите за сигурността на Украйна и възпирането на нова руска агресия.
Най-щедрото обещание
Мирът се превръща в най-щедрото обещание на президентската кампания. Илияна Йотова, която довършва мандата на Радев и е кандидат за президент, предлага България да стане инициатор на „Коалиция за мир“ вместо да участва в „Коалицията на желаещите“.
Любопитно е, че Йотова, която е франкофон, противопоставя своята „Коалиция за мир“ на „Коалицията на желаещите“, определена от френския президент Еманюел Макрон именно като „Коалиция за мир“. Една от нейните цели е да се постигнат дългосрочни гаранции за сигурността на Украйна при прекратяване на бойните действия. Тези гаранции включват военна подкрепа по суша, въздух и море, обучение и укрепване на украинската армия.
“Коалицията на желаещите” е реален международен формат, докато предложението на Йотова е нейна предизборна заявка. Тя не казва кои държави биха участвали и какви инструменти би използвала, за да бъде създадена “Коалицията за мир”.
Кога мирът може да бъде траен
Андрей Гюров защитава обратната теза – че устойчивият мир изисква гаранции за сигурността на Украйна, а не само преговори с Русия. Като служебен премиер той участва през февруари 2026 г. в среща на „Коалицията на желаещите“, където потвърди подкрепата на България за дългосрочни гаранции. В предизборната кампания и тезата на Радев, че подкрепата за Украйна трябва да има „предел“ заради риска от руска, включително ядрена, ескалация. Според него дипломацията не е алтернатива на възпирането и съюзите. „Мирът ще бъде траен не защото са подписани документи, а защото зад него стои реална сила“, заяви генералният секретар на НАТО Марк Рюте пред украинския парламент през февруари.
Лидерът на “Възраждане” Костадин Костадинов, също кандидат за президент, отива по-далеч от Йотова. Той настоява България да обяви неутралитет, да прекрати износа на оръжие за Украйна и да денонсира 10-годишното споразумение с Киев в сферата на сигурността. То беше подписано от Андрей Гюров като служебен премиер, но че няма да бъде прекратено.
Другият състезател за президентската институция – председателят на МЕЧ Радостин Василев, също настоява за дипломатическо решение, като го обвързва и с възстановяване на търговията с руски петрол и газ в Европа: „Да се върнем, както си беше преди началото на войната“.
Така същинският спор не е кой иска мир и кой – война, както внушава Йотова и много други от кандидатпрезидентските двойки, а какъв мир е възможен, кой ще гарантира спазването му и каква цена би платила Украйна за него. Абсурдът стига дотам, че заместник-председателят на парламента Иван Ангелов (“Прогресивна България”) дори по Нова телевизия, че трайните преговори за мир могат да започнат от България. Няма никакви публични признаци за това – и едва ли ще има – но машината за сапунени мехури работи на пълни обороти. А Костадин Костадинов даже предложи Варна за домакин на мирните преговори между Русия и Украйна. Българският Потсдам?
Истинските въпроси
В кампанията Йотова не спира да повтаря, че “нито един български войник няма да отиде в Украйна”. Решението за изпращане на български въоръжени сили извън страната обаче е в правомощията на Народното събрание, а не на президента. На този терен тя може да се разграничава от опонентите си, без да влиза в конфликт с правителството на Румен Радев.
По време на деветте си години на “Дондуков” 2 Радев използваше президентската институция като трибуна за критика на изпълнителната власт – заради корупцията, съдебната система, управлението на публичните средства, олигархичните зависимости. Така той разширяваше политическата роля на президентството, в това число и чрез назначените от него служебни кабинети.
Йотова е в различна ситуация. Тя трябва да води кампания за нов мандат, докато начело на изпълнителната власт е неин дългогодишен съюзник и политически партньор. Критиките към кабинета биха означавали да се противопостави на управляващата “Прогресивна България”, която подкрепя кандидатурата ѝ. Налага се да е умерена и с похвалите, защото ще заличи дори формалната дистанция между президентската институция и правителството.
Геополитиката като „спасителен пояс“
Геополитиката ѝ позволява да избегне тази дилема. Тя може да говори за мир, война, суверенитет и национална сигурност, без да се произнася по всекидневните решения на кабинета. Твърденията за отклонени средства от обществени поръчки за мантинели, използвани за финансиране на полети на Делян Пеевски, както и съобщените от Радев 36 фактури за 5 млн. евро, останаха без публична оценка от Йотова. Мълчанието ѝ може да се дължи на предизборни сметки. Зад Пеевски стои електорат от поне 200 хиляди избиратели, чиито гласове могат да се окажат важни на втория тур.
Докато кандидатите спорят за условията на мира в Украйна, на заден план остават въпроси, по които българският президент разполага с реални правомощия и влияние. Сред тях са съдебната реформа, независимостта на прокуратурата и институционалните механизми за противодействие на корупцията. Президентът участва в процедурата по назначаване на главния прокурор – чрез указа, с който го утвърждава, назначава една трета от 12-те конституционни съдии и може да сезира Конституционния съд.
Българските избиратели няма да решат с гласа си дали и при какви условия ще настъпи мир в Украйна. Но ще изберат президент, който има правомощия да влияе върху институциите, да отстоява върховенството на закона и да бъде коректив на властта. Когато тази власт е на политическите му съюзници, това ще е на практика невъзможно. А от “референдума” за мир полза има агресорът. Най-малко половината кандидати в кандидатпрезидентската кампания дори не искат да назоват името му.
Този текст изразява мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
