На 30 септември 1923 г. Септемврийското въстание е окончателно потушено от правителствените войски и специално сформирани доброволчески отряди. То е организирано от Българската комунистическа партия като опит за сваляне на правителството на Александър Цанков, дошло на власт след Деветоюнския държавен преврат.
Събитията се развиват в страна, разтърсвана от политическо насилие, икономическа криза и последиците от войните. На 9 юни 1923 г. Военният съюз и политически сили, обединени в Народен сговор, свалят кабинета на Българския земеделски народен съюз. Александър Стамболийски е заловен и убит, а на негово място е назначено правителство с министър-председател Александър Цанков. През юни земеделски части оказват съпротива на преврата, но тя е разбита.
От неутралитет към въоръжено въстание
БКП не се намесва активно в съпротивата срещу преврата и обявява конфликта за борба между земеделски и градски буржоазни сили. По-късно тази позиция е остро критикувана от Коминтерна, който настоява за общ фронт на работници и селяни и за подготовка на въоръжено действие срещу правителството.
На 12 септември властите арестуват около 2000 видни комунистически дейци. Арестите ускоряват избухването на въстанието. На 13 септември въоръжени действия започват в Мъглиж, а напрежението се разпространява и в Старозагорско, Новозагорско и Казанлъшко. Ръководството на БКП определя нощта на 22 срещу 23 септември за начало на общото въстание.
Сраженията в Северозападна България
Най-голям размах въстанието придобива в Северозападна България. В нощта срещу 23 септември въстаниците установяват контрол над Вършец, а след това превземат Фердинанд, днешна Монтана. В района действат Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов. Въстанически сили се насочват и към Враца, но местната организация е разбита и градът не е овладян.
На 25 септември се води сражение при гара Бойчиновци. Въстаниците нанасят поражение на правителствена част, но не успяват да превърнат успеха си в общ пробив. В Лом те завземат голяма част от града, докато правителствените сили се укрепяват в казармите и изчакват подкрепления от Видин.
Следва обрат. Армията преминава в настъпление, Берковица е овладяна, а на 27 септември правителствените части си връщат Фердинанд. Разпокъсаните отряди се оттеглят към планинските райони и границата с Кралството на сърби, хървати и словенци. На 30 септември въстанието е смятано за окончателно разгромено.
Спорът за характера и цената на събитията
В продължение на десетилетия официалната комунистическа историография определя Септемврийското въстание като първото антифашистко въстание в света. По-късни изследвания поставят под въпрос както еднозначното определение „антифашистко“, така и представянето на събитията като единно национално движение, тъй като въстанието остава неравномерно и най-силно е в отделни райони.
В по-късна оценка Георги Димитров свързва поражението с липсата на единство между комунисти и земеделци:
„Най-важната причина за поражението се състои в това, че не бе установен крепък съюз между работниците и селяните.“
След разгрома следват масови арести, насилие и политически репресии. Точният брой на жертвите остава спорен, като различните историографски школи дават силно разминаващи се оценки. Септемврийското въстание задълбочава разделението в българското общество и се превръща в един от най-травматичните епизоди от политическата история на България между двете световни войни.
Източници: БНР, БТА
