И докато в акционерното дружество са допустими някои, макар и косвени, ограничения на възможността представляващите да изиграят акционерите, то при едно ООД съществуват много и реални възможности управителят и/или съдружниците, които могат да формират мнозинство, да се разпоредят с интересите и активите на дружеството така щото то самото и неучастващите в заверата съдружници да загубят.
Имуществената отговорност на управителя не решава този проблем
Някои юристи сочат като панацея разпоредбата на чл. 145 от Търговския закон (ТЗ), според която управителят носи имуществена отговорност за причинените на дружеството вреди. Това безспорно е така, но post factum възмездието спрямо управителя няма да върне активите на дружеството в неговия патримониум. В най-добрия случай – единствено тяхната стойност след дълги години съдебни спорове. Същевременно, в живия живот има поне две хипотези, при които тази възможност не е в състояние да доведе до реална компенсация за дружеството: 1. управителят не разполага с имущество, с което да обезщети вредата; 2. за да се търси отговорност от управителя е необходимо решение на ОС на дружеството (чл. 137 ал. 1 т. 8 ТЗ), а е възможно да не бъде събрано мнозинство за такова решение, ако част от съдружниците са в сговор с управителя, който е източил дружеството с тяхната предварителна „благословия“.
Тълкувателно дело
Именно споровете за това как може да се решат справедливо казусите, когато е налице увреждаща дружеството сделка, сключена от управител, доведе до образуването на Тълкувателно дело №4/2025 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд. Въпросът, който е поставен по това дело, е: „Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за органното представителство на търговско дружество“? За неюристите сигурно звучи като енигма. „Преведено“ на разговорен език той означава дали една сделка, сключена от управителя в очевидна вреда на дружеството, може да бъде обявена за недействителна, т.е. все едно не се е случила за фирмата. Или: ако пълномощникът продаде, например, недвижим имот, на цена, която е очевидно занижена, респективно купувачът съзнава това (което е лесно установимо доколкото е участник в гражданския оборот), представляваният продавач (дружеството) може да оспори сделката, а съдът, като установи, че договорената цена не съответства на обективните (пазарни) условия към момента на продажбата, да прогласи продажбата за недействителна.
Разпоредбата на чл. 40 ЗЗД казва: „Ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания“. Спорът е доколко тя е приложима за договори, сключени от управителя на дружеството, доколкото по този въпрос съществува противоречива съдебна практика.
