Не престават споровете и противопоставянията при определяне на българската външна политика. Предвид предстоящите на 25 октомври президентски избори се очаква и тяхното ожесточаване. В тези условия е важно да се избегне развитието към крайни външнополитически позиции на отделните партии и кандидати, което би принизило още повече качеството на дискусиите и би намалило международния авторитет на страната. Необходими са, според мен, усилия за представяне на партийно неангажирани виждания по тази проблематика, преди тя непосредствено и широко да навлезе в официалната предизборна кампания.
В настоящия текст ще споделя накратко някои концептуални размисли по отделни актуални теми, които биха могли да представляват интерес за българската външна политика:
Национални интереси, национално достойнство и стратегически приоритети;
Съобразяване с нормите на международното право;
Позицията на България за неучастие в „Коалицията на желаещите“.
Многовекторна или интегрална външна политика.
Национални интереси, национално достойнство и стратегически приоритети
Темата, разбира се, е огромна, поради което смятам за необходимо да напомня, че тук тя се разглежда синтезирано и концептуално, обръщайки внимание на отделни грешни интерпретации и неудачни използвания в политическата лексика. Да започнем от исканията на някои опозиционни представители към правителството „да дефинира националния интерес“. Това е възможно само в концептуален и най-общ вид, както е направено в Конституцията и Стратегията за национална сигурност, а конкретната защита и осъществяване на националните интереси е въпрос на политически решения, както справедливо отбелязва Р. Бимбалов в своята статия „Българският национален интерес е….?“ (Факти.бг, 26.08.2026г.). Бих искал да допълня с малки уточнения за „технологията“ на защита и осъществяване на националните интереси на международната арена. Там националният интерес се заявява, но с разбирането, че възможностите и степента на неговото осъществяване зависят не само от действията на правителството, но и от съществуващите международни обстоятелства. В повечето случаи би било контрапродуктивно да заявиш своя интерес и твърда решителност да не мръднеш от него. Правилният подход е вярно и точно да интерпретираш споменатите възможности, както в момента, така и доколкото е възможно в перспектива, за да могат те да бъдат оползотворени в най-високата възможна степен. Естествено че не бива да се злоупотребява с изтъкването на термина „национален интерес“ като „доказателство от последна инстанция“, което обяснява всичко и слага точка на спора – позиция, която най-малкото не е конструктивна, но всъщност е доста посредствена, за да не кажа по-тежка квалификация. Националният интерес не се дефинира по отделните външнополитически въпроси, той се конкретизира, аргументира и защитава с действия, по чиято адекватност впоследствие се произнася суверенът.
Националното достойнство често се възприема само като морално-политическа категория и дори само като лозунг. Всъщност националното достойнство доста отдавна е утвърдена международноправна категория, влизаща понастоящем, заедно с принципите на суверенитета и суверенното равенство, в директен конфликт със сегашните силови тенденции в международните отношения. Краят на това противопоставяне е отворен…. От друга страна, не би било преувеличение да се каже, че най-добрият критерий за силата, сплотеността и възходящото развитие, включително потенциално, на една нация, както и в крайна сметка на развитието на нейната идентичност, е националното достойнство. И това не зависи пряко от мащабите и настоящото развитие на съответната национална държава.
Връщайки се към днешната българска действителност, бих отбелязал и вероятно най-значимия фактор, препятстващ развитието на националното достойнство, – мафиотско-олигархичния модел и усещането за ширеща се несправедливост в българското общество. Управляващата след изборната победа през м. април т. г. партия Прогресивна България формално е обявила разграждането на този модел, развитието на модерна институционална демокрация и справедливостта като основна цел на своето управление. Засега оценките за действията на правителството най-общо казано са смесени, дори бих казал, че преобладават подозрителността и съмненията, което е съвсем логично при толкова пъти лъгания български народ. Добрата новина е, че той е все по-малко склонен да прощава политически измами и прегрешения.
Защо беше горното „излизане“ от външнополитическата тематика? Първо, посочените вътрешнополитически характеристики се отразяват най-пряко върху националното достойнство, а оттам и върху международната субектност и имидж на нашата страна със съответните отрицателни политически и икономически последствия; и второ, при провал на очакваните промени, едно разделено, фрустрирано и противопоставено общество отслабва външнополитическите позиции на България и я прави уязвима за деструктивни външни намеси и влияния. Провалът в подобни случаи почти винаги е общ, а не само вътрешнополитически или само външнополитически.
Доказано в исторически план, но преди всичко предвид сегашните тенденции в развитието на международните отношения, първостепенна тежест, наред с националните интереси и достойнство и в тясна връзка с тях, имат възприетите от нашата страна стратегически приоритети. Сред тях особено място за националната сигурност и обществено-икономическото развитие заема членството на България в Европейския съюз и НАТО. Разбира се, има и други външнополитически приоритети като отношенията със страните от Югоизточна Европа и Черноморския регион, с държавите с глобална тежест и влияние като САЩ, Китай, Русия, Индия и други, икономическата дипломация и не на последно място – уважението към нормите на международното право, което по-долу разглеждам като отделна точка.
Особено важно съображение тук е да не се противопоставят по принцип приоритетните на другите важни направления на българската външна политика. Разбира се, когато няма тежки усложнения като, например, войната в Украйна. Дори и по този въпрос, отбелязвайки определящия факт на агресията на Русия, твърдя, че също може да има външнополитически нюанси, свързани с историята на руско-украинския конфликт, както и със специфичните исторически и културно-религиозни отношения на нашата страна с Русия. Да определяш тези нюанси, обаче, като скрит стремеж към „стратегическа преориентация на Изток“ ми идва наистина в повече. Ако бъркаш стратегическите приоритети с нюансите в международните отношения, най-вероятно имаш проблеми с разбирането на външната политика. И не мога да приема безусловно категоричното твърдение на известен наш анализатор, че „Войната в Украйна ще определя българската политика през идващите години.“, както по принцип, така и особено предвид международните усилия за възможно най-скорошно прекратяване на тази дошла сякаш от миналото кръвопролитна война.
Горното не означава подценяване на съюзническите ангажименти на България в областта на отбраната и сигурността. И съвсем не мога да разбера несъстоятелни клишета като „милитаризацията на Европа“ предвид промените в трансатлантическите отношения, но най-вече предвид факта, че имаме (Европейският съюз) за източен съсед понастоящем най-милитаризираната страна в света, водеща агресивна война. Затова съм убеден привърженик на активното участие на България в инициативата Re-Arm Europe и в програмата SAFE. Осъществяването на тези и други подобни програми не би трябвало да се възприема като подготовка за война, а като стремеж към възстановяване на стратегическия баланс в Европа, импулсирайки същевременно усилията за намиране на дипломатически изход от руско-украинския конфликт.
Съобразяване с нормите на международното право
Основна характеристика и приоритет на външната политика на България би следвало да бъде нейната привързаност към принципите на суверенитета и суверенното равенство. Многократно съм писал, че без суверенитет няма държава, а без суверенно равенство (в юридическия смисъл) не може да има международно право като значим фактор в международните отношения. Това се отнася и до отношенията в Европейския съюз, чиито страни-членки доброволно са предоставили част от националния си суверенитет на наднационалните съюзни институции. Но, внимание (!), тогава се оценява равенството както на съюзните права на страните-членки, така и на останалите в голямата си част в тях суверенни права. Ако има сериозни нарушения на това равноправие, тогава започват вътрешносъюзните проблеми, което и наблюдаваме в момента. Имам предвид, например, сегашните настойчиви предложения от някои страни-членки за възприемане на политика, условно наречена „Европа на две скорости“. По този въпрос отрицателната позиция на България е правилна и тя може да бъде тема, по която да има национален консенсус.
От сегашните силови тенденции в международните отношения, чиято кулминация са войните в Украйна и Близкия изток, трябва да се намери изход чрез възраждане на международното право и неговото актуализиране на равноправна основа между суверенните държави. (Може на някой това да се види нереалистично, но такива възприятия вероятно ще еволюират при по-нататъшно затъване на глобалните международни дела и нарастване на опасността от голяма война.) България трябва да бъде част от тези усилия както поради принципни съображения, така и поради обстоятелството, че действащо ефикасно международно право е в интерес преди всичко на малките и средни държави.
Като част от горната тема бих отбелязал разгръщаната нашироко теза за многополюсност в международните отношения, както и тази за формиращи се „мега-региони“. Отново само ще напомня мнението си, че ако има такава тенденция, тя би могла да бъде съзидателна, ако паралелно с нея се възстанови значимата тежест на глобалното международно право на егалитарна основа. Според мен, нашата страна трябва да защитава горната позиция при обсъждания както в ЕС и НАТО, така и в ООН и организациите от нейната система. Мисля още, че е възможно да се формира общонационална позиция по тези въпроси, одобрявана от основните кандидат-президентски двойки и българските политически сили, при това без опити за идеологизиране на глобалистка или антиглобалистка основа.
Възниквали са и ще възникват противоречия между силовите прояви на глобални и други мощни държави, от една страна, и нормите на международното право, от друга. За възможното мирно преодоляване на тези противоречия често пъти са необходими компромиси, особено на малките и средни държави. Такъв компромис с нормите на международното право беше приемането на американски самолети-цистерни на базата в Безмер за целите на САЩ във войната им срещу Иран, въпрос, по който съм изложил мнението си в статията „Тънка или дебела е външната политика на България“ (Факти.бг, 30.07.2026). Тук бих потвърдил само позицията, че компромисите по принцип са неизбежни в международния живот, но злоупотребата с тяхното използване от една държава също така неизбежно руши нейната международна субектност и авторитет. Всичко е в мярката, казват старите гърци. Затова вместо да се обвиняват взаимно по конкретни случаи, българските политически сили и анализатори трябва да съсредоточат усилията си върху това как да осигурят условията, при които нашата страна да не изпада в положение да ѝ се налагат безпринципни компромиси.
Позицията на България за неучастие в „Коалицията на желаещите“
И по тази тема съм писал в последните две статии, публикувани във Факти.бг на 26 юни и 30 юли т. г., поради което ще бъда съвсем кратък. Реших отново да я поставя на вниманието на читателите, защото очаквам тежки сблъсъци по този въпрос по време на предизборната кампания. Вече изразих мнението си, че съм съгласен с неучастието на нашата страна в Коалицията на желаещите, но не поради по-късно изразената от един от изживяващите се говорители на управляващото мнозинство теза, че причината е в „различния профил“ на България, тъй като страната ни била „православна, славянска и пишела на кирилица, докато държавите в коалицията имали „друг профил“.“ За разлика от горното, моето съображение беше по принцип срещу основното намерение на Коалицията на желаещите – след постигането на мирно споразумение да разположи военни сили в Украйна като гаранции за нейната сигурност. Не защото гаранциите за сигурността на Украйна не са нужни, а защото в предвижданите състав и форма категорично се отхвърлят от Русия, което означава липса на база за компромис за договаряне на мирно споразумение, т. е. продължаване на войната.
В резултат на все по-многобройните жертви и големи разрушения, както и в резултат на мирните усилия, включително тези на президента Тръмп, въпросът за прекратяване на войната засенчи временно въпроса чия е вината за нейното започване, а основна цел стана постигането на мирен компромис. Тук изразявам критика към нереалистичните цели на Коалицията, гарантиращи не сигурността на Украйна в неопределена перспектива, а продължаването на войната. Бих споделял тези съображения в срещите и на разговорите по тези въпроси в НАТО, ЕС и по двустранна линия, защитавайки необходимостта от компромис за прекратяване на войната. Става въпрос не само за компромис между Русия и Украйна, но и, за съжаление, за много тежък, но необходим, според мен, компромис с международното право, осъждащо всички агресии. Компромисната позиция е в интерес на България и на цяла Европа, макар че някои европейски правителства очевидно са на друго мнение. За мен, този е достойния подход и коректното негово аргументиране. А „другият профил“ на България като основен аргумент за неучастието ни в Коалицията на желаещите звучи несериозно, поне за професионалисти.
Многовекторна или интегрална външна политика
В българската политическа лексика от известно време навлезе терминът многовекторна външна политика, възприет активно от сега управляващите и, макар и по-сдържано и с някои важни уточнения, от опозицията. Мисля, че използването на този термин в български условия не е удачно поради следните съображения:
-Многовекторната външна политика възниква като понятие през последното десетилетие на 20-ти век след разпадането на Съветския съюз, като за първи път е въведена от тогавашния президент на Казахстан Нурсултан Назарбаев, за да създаде платформа за намаляване на голямата зависимост на Казахстан от Русия и да балансира постепенно външните отношения на страната с другите велики и регионални сили. Това е историческа цел за една новосъздадена държава, която изисква време и постоянни усилия. Терминът бързо е възприет от другите централноазиатски страни и от някои източноевропейски държави, възникнали през 90-те години, като Украйна и Беларус, възможно и от отделни развиващи се страни от други региони. Очевидно е, че понастоящем българската външна политика решава съвсем други задачи. Но дори и в Казахстан след време се усеща неопреодолеността на това понятие и президентът Касим-Жомарт Токаев го доразвива, привнасяйки към него мултилатерализъм, прагматизъм и проактивност. Доколкото ми е известно, терминът не се употребява в международни документи освен ако не става въпрос за позиции на страни, които са го приели доктринално. Понастоящем понятието „мултивекторна външна политика“ се допълва по различни начини, за да се дефинира по-прецизно, но, според мен, не особено успешно. С две думи, не мисля, че външната политика на България се нуждае от това понятие.
-Многовекторната външна политика, прилагана главно като диверсификация на направленията, не решава проблема за съотношенията между различните направления (вектори) и други акценти на външната политика, но по-големият проблем е, че по векторите от страната навън (отвореността) се проектира и влиянието в обратна посока – отвън навътре, т. е. – от големите сили към развиващата се страна, при това – очаквано с по-голяма сила. Можеш, разбира се, да опиташ да организираш конкуренция между силите, заинтересовани от развитието на отношенията с твоята страна, но това става, когато тя е атрактивна с природни богатства, стратегическо географско положение и др., какъвто е случаят с Казахстан. В нашия случай, обаче, не е необходима нова терминология. Впрочем, не съм срещал в документи и височайши изказвания някоя от развитите държави (не само големите такива) да определя своята външна политика с термина „многовекторност“.
Предвид казаното до момента, предлагам алтернатива (ако въобще има нужда от такава) за това каква следва да бъде българската външна политика: интегрална. Този термин също не е широко възприет в международната лексика, но, според мен, изразява по пълно и в комплекс основните външнополитически цели и адекватни действия на България. Интегралност означава цялостен, взаимообвързан в система, а не на парчета. В моята статия „Русофобско-русофилска мъгла или интегрална външна политика“ (Факти.бг, 26.06.2026) се опитвам да дам дефиниция на термина: „Българската външна политика е интегрална, когато съвместява по най-ефективен и конструктивен начин своите приоритети с другите важни външнополитически направления и акценти, създавайки възможно най-голяма принадена стойност за националното развитие на България.“
Горният подход и интегралността („интегралната външна политика“) всъщност трябва да импулсират синергията в практическото осъществяване на цялостната външна политика. Лесно е да се каже, но те изискват дълбоки познания по история на международните отношения и дипломацията, богат дипломатически опит и работа в екип, а не отрицателна селекция, шуробаджанащина, всезнайковщина и непокрито със съдържание самочувствие. Затова бих отправил следната препоръка към политическите сили и техните представители: подготвяйте по-добре своите изказвания по теми от външната политика, използвайки не само подготвените от МВнР материали, но и предварителни консултации с професионалисти, анализатори и дипломати. Това е особено важно за ръководни фигури в управляващото мнозинство и правителството, представляващи официално страната. Опозицията също очевидно има нужда от такива консултации, като, от друга страна, би следвало да концентрира вниманието си към важните въпроси и да избягва дребнотемието. В крайна сметка, при последователно изграждане на ефикасно действаща на институционална основа демокрация, има само две допълнителни, бих казал – абсолютни условия, за успешна българска външна политика: стратегически мислещ национален елит и добре подготвена професионална българска дипломация.
В заключение изразявам надеждата си настоящия текст да е допринесъл за по-качествени външнополитически дискусии по време на предстоящата предизборна кампания.
