Президентските избори тази есен се очертават като поредното голямо изпитание за българската политическа система след поредицата от трусове през последните години. Докато големите партии продължават да отлагат обявяването на своите кандидати, въпросите за лидерството, популизма и влиянието на задкулисието отново излизат на преден план. Защо политическите формации все по-трудно излъчват убедителни лидери, превръща ли се популизмът от предизборна тактика в модел на управление и как социалните мрежи променят демократичния процес? По тези и други въпроси пред ФАКТИ говори политологът д-р Мария Казакова.
– Д-р Казакова, навлизаме в кампанията за избор на президен на Р България. Изборите ще са в края на октомври. Кандидатурите към момента са две – на действащият президент Илияна Йотова и Николай Ненчев, издигнат от партията му БЗНС. Другите партии крият ли се, не са готови, или просто чакат? Най-вече големите партии продължават да изчакват. Това признак на политическа предпазливост ли е, или симптом на по-дълбока лидерска криза?
– Живеем във време на ускорена, бих казала стихийна комуникация. При липсата на отчетливи различия в политическите идеологии, конкуренцията на практика се осъществява само на базата на личното доверие или недоверие в политическите лидери. Имайки предвид, че механизмите за социално издигане минават основно през квази-престъпни или престъпни похвати, всеки който дръзне да подаде глава в анти-моралната блатна публичност знае, че има кратък период от време преди да бъде контра-атакуван от ситуационните си политически противници. Парадоксалното е, че най-често аргументът е „не си по-различен от нас“, „ние крадем, защото и другите крадат“, насадило се е усойното чувство за нормалност на неправдата. В тази връзка колкото по-малко време преди кампанията има всеки от кандидатите за публично опорочаване, толкова по-добри са шансовете му за относително по-добро представяне на изборите. Що се касае до така наречените „големи“ партии, всички субекти, попадащи в тази категория в момента са достатъчно млади и слабо институционализирани и принципно действията им се свеждат до реакционни тактики, не става дума за водачески стратегии.
– Защо големите партии все по-трудно излъчват кандидат, зад когото да застанат убедено? Липсват личности или липсва политическа смелост?
– Нестабилността на мнозинствата в последните години и волатилността на вота доведоха до много висок оборот и съответно къс живот на политическите лидери. Кадровото изчерпване е факт, а имайки предвид и структурата на политическата власт, която практически резидира в олигархични властови центрове извън, около и над официалните институции, допълнително условие за успешна политическа кариера е наподобяването на лидерство, чрез наличието на частични лидерски биографични фрагменти у избираните, които обаче не виждат проблем да попаднат в изпълнителска зависимост. Партиите търсят нещо като оксиморонни „храбри страхливци“, готови да говорят гордо на сцената, въпреки секретарските си ангажименти към същинските брокери на задкулисна власт.
– Популизмът традиционно противопоставя „народа“ на „елита“. Очаквате ли именно тази линия да доминира в президентската кампания, независимо от идеологическите различия между кандидатите?
– Това е основно разделение, което започна да подкопава политическото поле малко след 1990 г., а от над 25 години е структурно определящо. Няма да бъде по-различно и на тези избори. Има обаче и някои нови моменти, които си заслужава да бъдат отбелязани. Паралелно с популизмите, вече в България има и частична критична публичност, значително по-живо гражданско общество в сравнение с това в началото на наситената популистка ера стартирала през 2001 г. Така да се каже София е жива и колкото и различни политически формации представляващи електорат от различни краища на страната да не го признават публично, в момента тона се задава от партиите, произлезли основно от жълтопаветното съзряване и активизация. Новите теми идват от там, останалите работят на принципа на ехото и контра-атаката. Освен това се наблюдава и съзряване на анти-елитисткото послание, пък било то и популистко. Обществото вече има своя набелязан дневен ред и е назовало какво иска да се промени. Олигарсите имат лица и имена, а институциите, които трябва да започнат да се занимават с правосъдие, вместо с възпроизводство на несправедливост или нещо като „кривосъдие“, също са в списъка. Дългата конкуренция на политическите популисти е довела до избистряне на посланията, макар до момента да не се стига до конкретна реализация. Освен това трябва да се има предвид, че в основата си популизмът е политическо ласкателство, базирано на идеализация на широките народни маси. В България обаче често хора, въвлечени в дългите корупционни мрежи, не считат себе си за колаборационисти и не съзнават съучастието си в схемите, в които винят недолюбваните елити.
– По какво балканският популизъм се различава от този в Западна Европа? Има ли свои характерни особености, които се наблюдават и в България?
– Не съществуват ясни идеал-типове на хетерогенното популистко говорене, на базата на които да говорим за балкански популизъм в чист вид. Има обаче тенденции, като например изначалните корени на първичните популистки проявления, типични за ранните фази на демократизация, които в последствие претърпяват еволюция и относителна хомогенизация на базата на интензивния информационен обмен. Популизмите на Балканите, а и като цяло в Централна и Източна Европа, са по-скоро фокусирани срещу пост-комунистическите елити и етническите малцинства, докато в бившата географска и политико-икономическа категория Западна Европа са по-скоро плод на недоволството от деиндустриализацията, имиграцията и глобализацията. С течение на времето обаче тези течения се обогатяват взаимно. Интересен урок за всеки бъдещ популист и най-вече за милионите, подкрепящи тези течения, е развитието на Великобритания. Десет години след Брекзит се оказва, че гръмките анти-европейски послания всъщност водят до обедняване, не до връщане на имперската слава. Гордата Великобритания сега върти опашка около ЕС. Какво остава, ако един ден започне да се спекулира с Брекзит 2, както би звучал един български екзит? Важно е да подчертаем, че за пежоративно етикетиараните и сочени за анти-демократична патология „популисти“ всъщност гласуват милиони избиратели. Те са тези, вдъхващи живот на популизма. Често лидерите биват „обвинявани“ в популизъм, никога избирателите в популистки вот, чрез който доброволно им делегират колективната си власт …
– Все по-често виждаме кандидати, които изграждат кампаниите си върху личности, а не върху програми. Това естествено развитие на политиката ли е, или белег за ерозия на партийната система?
– Персонализацията на властта е характеристика типична не само за България като причина за нея е от една страна липсата на отчетливи политически идеологии, от друга, медийното лидерство, заместило стабилно институционализирани партийни формирования, което също води до персонално доверие в личността на лидера. Що се касае до ерозията на партийната система, в България особено след последните избори от април 2026 г. не можем да говорим за ерозия, а за свличане на партийната система, тъй като няма нито един участник от тези формирали първата пост-тоталиталрна система, който все още да е активен, с изключение на видоизменени формации, произлезли от сложни разцепления и обединения като например „ДПС – Ново начало“ и някои преформатирани представители на бившата десница. Основен белег на разпад, а не на ерозия беше и отпадането на БСП от Народното събрание.
– Президентските избори традиционно са силно персонализирани. Прави ли това институцията на президента най-благоприятната среда за популистки послания?
– Президентската институция има привилегията да се ползва с обществено доверие, но без да има отговорности, позволяващи на конкретния държавен глава да покаже ефективността на лидерството си в действие. Именно за това и ражда лидери като настоящия министър-председател Румен Радев.
По време на почти двата си управленски мандата Радев използваше президентството като восъчна кула, от където практически прилагаше повече тактиката на стратегическото мълчание с елементи на опозиционер на властта вместо обединител на нацията.
По този начин Радев се превърна в типичен лидер от популистки тип, който печели доверие в образа си на генерал в период на криза, с тази особеност, че практически по-скоро изгради образ без точен профил, който в период на липса на алтернатива избирателите сами запълниха със съдържание. В качеството си на министър-председател той също използва техниката на дистанцираното мълчание, с което се опитва да създаде някакво бонапартистко по тип управление, което обаче все повече отлага належащите въпроси за борбата с олигархичния модел. Единствените моменти, когато личността на Радев зае активна, а не тактически мълчалива, иносказателна или опозиционна на властта позиция в качеството си на премиер, е, когато активно защити интереса на представители на руската олигархия, като неумело опита да нарече това български национален интерес, както и да прикрие този ход под расото на руския патриарх.
– Кои теми ще бъдат най-често използвани с популистки заряд – войната, еврото, миграцията, социалната политика, цените или националната идентичност?
– Всяка една от тях е подходяща храна за популизъм. Интересно е, че след толкова дългогодишен популистки опит, в България започваме да наблюдаваме еволюция на феномена. За разлика от така да се каже „ранните“ популистки лидери, като например Симеон Сакскобургготски, настоящите такива започват да прилагат не само популистки дискурс предимно в предизборен контекст, а и популистки управленски похвати. Пример за това е инициативата „Кошница с грижа“, която е ярък пример за ефектен политически маркетинг, който заменя проблемите на социалното разслоение и декласирането на значителни социални групи с повърхностни мерки на опашката на дългите причинно-следствени вериги, които приличат повече на грижа на бащица от латино-американски тип, или български путинизъм, който ласкае социално-потиснатите, бидейки добре интегриран в кръговете, позиционирани на противоположния социален полюс.
– Социалните мрежи промениха начина, по който се водят кампании. Засилват ли те популизма, като насърчават кратките, емоционални и конфликтни послания за сметка на съдържателния дебат?
– Като много други неща социалните мрежи имат двояк ефект. От една страна те действително стимулират разпространенията на популистките послания чрез бързия оборот и фокуса върху семплисткото конфликтно зрелище. Социалните мрежи са бълбукащи дезинформатори, където истината и опашатите внушения постоянно се преплитат. Те дават и възможността на популизмите, които принципно казват на всекиго точно това, което иска да чуе, независимо, че то примерно е неизпълнимо. Те таргетират посланията си до степен един лидер да бъде избран с взаимоизключващи се ангажименти, инжектирани в информационния балон на отделни социални подгрупи. От друга страна, социалните мрежи обаче подпомагат и синхронизацията на гражданските обединения и брожения и направиха възможно канализирането на социалната енергия чрез все по-интензивни прояви на гражданското общество – например чрез протести, които бяха немислими преди 20-30 г. При липсата на институционализирани политически партии те се явяват механизми за организиран социален натиск, който в някои отношения действа като антидот за популизмите.
– Как избирателите могат да разпознаят разликата между легитимното политическо обещание и класическия популизъм?
– Принципно популисткото говорене е вплетено в дискурса на почти всички политически лидери. В контекст на масирани популистични кампании няма лидер, който да не е в по-голяма или по-малка степен популист. Мислещият избирател обаче може да се фокусира върху няколко индикатора, които да му служат като относителен компас в нестихващото популистко торнадо, което вае и събаря лъже-герои серийно пред очите ни. От една страна наличието на твърде много врагове и малко конкретни измерими ангажименти в политическото говорене на даден лидер може да ни наведе на мисълта, че наблюдаваме поредния малко по-западно или малко по-източно ориентиран Крали Марко. Друга основна характеристика е скоростта на политическото време. Светкавични решения без дълбоки и времеемки процедури, разбирайте белезници за богоизбраните, които да спрат порочния цикъл на триумф на серийно изнасилващите правовата държава, но само чрез правосъдна система, относително изтръгната от олигархичната подчиненост, са просто сапунени мехури пълни с популизъм.
––––––––––––
Д-р Мария Матеева-Казакова защитава докторската си дисертация в Сорбоната в Париж (Paris II) с титла „почетна и адмирации от журито“ под ръководството на проф. Жак Шевалие на тема популизмите в България. Дългогодишен наблюдател на процесите в България за списанието Est-Europa, което се издава във Франция. Бивш политически съветник в Европейския парламент и консултант по европейски политики в Центъра за стратегии и оценки в Лондон. Директор на Института за изследвания, анализи и стратегии (RAS institute), работещ в областта на стратегическото планиране на политиките на ЕС. Член на борда на Green European Journal, издаван в Брюксел.
