Той е само на 21 години, но вече е трети в света в една от най-сложните и популярни дисциплини в леката атлетика. Или по-скоро, както той би ни поправил – едва трети, защото трябваше да е първи.
Божидар Саръбоюков не се примирява с нищо, което не е първо място. Манталитетът му го отличава от останалите, а казват, че в спорта психиката и нагласата е това, което отсява шампионите от „много добрите“. 1-0 за него.
В главата си той трябва да е само първи, всичко останало е разочарование.
През миналия уикенд стана трети в скока на дължина на световното в зала в Полша, а първите му думи след успеха бяха: „Съжалявам, че разочаровах хората и себе си. Трябваше да спечеля“.
Момчето от Харманли е от групата на младите български спортисти, които отварят нова страница. Различни са с това, че нямат притеснения или комплекс от никого в конкурентната среда на своите дисциплини. И че мечтаят на едро. Карлос Насар е такъв. Бъдещите ни звезди в тениса, начело с Иван Иванов и Александър Василев. Сноубордистите Тервел и Малена, биатлонистката Лора Христова. Много са.
Божидар е един от тях. Изключително открит и директен в общуването. Първото впечатление при срещата ни е, че е супер надъхан да покаже, че този бронз е само началото. И нямаме съмнения, че именно така ще стане.
Той е „изключение“, сам повтаря няколко пъти този израз, който е чувал вече неведнъж в атлетиката. Висок е точно 2 метра, а най-силните в историята на дългия скок са не повече от 1.90 м. „Аз съм едно двуметрово изключение“, шегува се по темата.
Високите два метра хора не са особено подвижни, но случи ли се да имат такава пъргавост, тогава минусът става плюс за един атлет.
„Аз съм доста бърз и подвижен за човек с такъв ръст. Има негативни неща, но има и позитивни такива. Дългите крайници помагат, особено при приземяването“, отчита самият скачач.
Имената на еталоните са ясни: Боб Бийман с великия му скок в Мексико през 1968 г. (8.90 м), Майк Пауъл с неговия световен рекорд (8.95 м) от 1991 г., олимпийският и световен шампион Карл Люис (с върхово постижение от 8.91), както и настоящият двукратен пореден носител на олимпийското злато Милтиадис Тентоглу (8.65).
Саръбоюков дотук е с върхово лично постижение от 8,45 метра, но тепърва започва. Или по-скоро: Вече е в етап, в който няма съмнения в главата си, че е конкурентен на най-силните. През 2022-ра за първи път осъзнава, че може да е елитен състезател в дисциплината. От година насам вярва, че може да е номер едно.
„Усетих, че правя пробива си преди четири години, когато скочих 2.18 на високия скок, а после и 7.78 на дългия. Беше на световното за младежи в Колумбия, нямах 18 години. Станах втори във високия скок, без да го тренирам. Тренирам само дългия, но тогава се състезавах и във високия скок“, спомня си Божидар.
Двустранната му страст обаче не е съвсем възможна и пречи на кариерата.
„Няма как да тренирам и двете. Когато ги смесвах, дойдоха невероятни болки в коленете. Техниката е съвсем различна и тялото трябва да се пренастройва, а това не е добре. Болките бяха такива, че просто не се търпеше. Имало е моменти да падам на тренировки, коленете ми направо отказваха“, разкрива.
Сега в Полша отново се впусна във високия скок, въпреки че не го тренира. Признава, че обича дисциплината и може да се случва и занапред, като ще решава състезание за състезание къде може да си позволи да атакува и в двата стила. Приоритет обаче остава дългият скок.
Началото за него обаче не е в Колумбия, а далеч преди 2022-ра. В родния Харманли по това време залата не предлага кой знае какви условия.
„Опъвахме пътеки, нямаше настилка за лека атлетика. А и самата зала беше 20-25 метра дълга – спомня си първите стъпки. – През 2019-а обаче това се промени и днес базата там е чудесна. Благодарение на кметицата Мария Киркова, която направи много за града и за спорта там, аз продължавам да съм си в Харманли. Имам всичко, което ми трябва“.
Темата с базите и условията у нас изниква логично в разговора, но реакцията на бронзовия в света атлет е интересна:
„Не може да се оправдаваме с условия и база, не го приемам. Един състезател трябва да мине и през най-тежките условия, и през хубавите и модерни такива. Психиката е важна – когато го искаш, няма какво да те спре. И в живота, не само в спорта, това е моето отношение: Искам ли нещо, ще намеря начин. От оправдания смисъл няма.“
После разказва как Юсеин Болт – за него най-великият в леката атлетика, тренира на трева и по маратонки за големи състезания. И чак, когато останат една-две седмици, влиза на пистата с настилка и обува шпайковете.
„Така изгражда манталитетът, че когато си тренирал на тежкото, когато влезеш на по-лекото, си готов,“ анализира в главата си българския атлет.
Работи постоянно с личния му треньор Димитър Карамфилов, на когото дължи много. И постоянно говори за него с огромно уважение. Двамата са „на една вълна“ по темата докъде се простира потенциалът на Божидар.
Успехите му тепърва започват – с този манталитет и таланта му, Божидар просто няма как да не успее Снимка: AP/БТА
„Хората се чудят защо съм разочарован от бронза, но аз съм си такъв. Аз и първи като стана, още на прибиране от състезанието гледам видеата с треньора ми и обсъждаме къде са ми грешките, къде не съм стигнал лимита. И това ме радва, защото означава, че потенциалът е още нагоре“, говори атлетът.
Мечтата? Ясно – световна титла, олимпийска титла, световен рекорд, може би… Той пада толкова рядко в тази дисциплина – от 1968-а през 1991-ва и до днес е бит два пъти, че ще е малко българско чудо, ако го направи. Но не и според самия него.
„Допреди година не вярвах, че мога да стигна световния рекорд. Сега вече в главата ми се върти как да го направя. И деветте метра не са невъзможни за човек, но наистина е много трудно. Това е голямата мечта, която често е наричана „непостижима“ в спорта ни. Трябва да си невероятно бърз в засилката, да направиш перфектния скок. Но аз си мечтая, че и това мога да постигна. Когато скоча, имам усещането, че летя. Да, само за секунда е, някакви осем метра… Но е нещо невероятно“, казва талантът.
Има не едно обяснение защо рекордът е непокътнат толкова години и защо постиженията като метраж днес не са като онези от 60-те, 70-те, 80-те, 90-те… Бийман скача в Мексико на близо 3000 м надморска височина и според учените разреденият въздух там може, при подходящите условия в конкретния ден, да ти помогне с подобряване на резултата от 20 до 30 см.
Пауъл лети перфектно през 1991 г., а Люис просто е феномен в атлетиката. Но Саръбоюков изтъква и още една теория защо днес резултатите са „надолу“ спрямо онези:
„Други поколения – казва двуметровият българин. – Днес сякаш е едно по-изнежено поколение, казано съвсем разговорно. Хората са били по-корави преди, така си мисля. Тренировките днес са по-леки, целеви, повече метрики се използват и като цяло атлетите са по-изнежени.“
Допингът? Затова отказва да говори категорично, че го е имало преди 30 или 40 години, но е категоричен: Днес тестовете и контролът са толкова стегнати, че няма как да се използва. А и такава теория има – просто до създаването на Световната антидопингова агенция (WADA) са „минавали“ повече неща. Това не е единствената дисциплина, в която резултатите не могат да докоснат тези от 80-те и 90-те.
Двуметрово изключение с деветметрова мечта – това е Божидар Саръбоюков. Гледа смело напред и чака състезания в Диамантената лига, в Гран при… Погледът обаче е ясно насочен и към следващите Световни първенства, а най-вече – към Лос Анджелис 2028:
„Тогава ще съм в идеална възраст, с целия опит на света. Иска ми се там да направя най-доброто възможно състезание, защото олимпийските игри са върхът в спорта“.
