В условия на повтарящи се кризи – от ковид пандемията до енергийни и геополитически сътресения, българският бизнес свикна през последните години да получава солидна държавна подкрепа. По времето на пандемията това беше оправдано за определен период от време (а не години наред, както се случи), защото кризата беше здравна и трудно можеше да се предвиди нейният край. Сега, в условията на военен конфликт в Близкия изток, ставаме свидетели на лавинообразни искания за финансова подкрепа от държавата от почти всички сектори. Правителството одобри пакет за подкрепа от 100 млн. евро за най-засегнатите.
Разчитането на държавна подкрепа като първа линия на защита създава обаче зависимост и изкривяване на пазарите заради стимулите. Вместо да станат по-устойчиви на кризи, българските компании се специализират в исканията за помощи. Вместо да изграждат буфери – ликвидни резерви, диверсификация на пазарите и доставчиците, както и по-гъвкави бизнес модели, те разчитат, че при проблем държавата ще им помогне.
При извънредни обстоятелства държавната намеса наистина е необходима, но тя не бива да измества финансова дисциплина и стратегическото планиране. Компаниите, които инвестират в управление на риска, са значително по-подготвени да посрещнат шокове без външна намеса.
В несигурна среда, на каквато сме свидетели през последните години, и без изгледи за кардинална промяна печелят онези, които могат да действат самостоятелно, да поемат контрол над риска и да използват кризите като възможност, а не като оправдание. В противен случай се получава така, че при добри години компаниите печелят солидно, при кризи всички данъкоплатци плащат за запазване на бизнеса им. Което не е fair play!
