Като президент Румен Радев пък успя да се превърне в своеобразна „котва на стабилността“. Той назначи общо пет служебни правителства и притежаваше голямо влияние. Радев е част от политическия живот на България и още по време на мандатите си като президент имаше високи нива на одобрение сред населението. През 2001 г. при Симеон беше съвсем различно: той дойде отвън, обеща икономическо и морално обновление и успя в движение да спечели 43 процента. Не, Радев не е принцът на белия кон, но много избиратели очевидно волю-неволю го възприемат като най-добрия кон в конюшнята.
Като говорим за поредицата от „спасители“: дали българите са особено податливи на популизъм?
България продължава да преживява хронична нестабилност на партийната система и галопиращ упадък, дори всъщност срив на доверието в държавните институции. Доверието в парламента удари дъното от пет процента, а това създава сериозна опасност за системата. Предизборната кампания в България все повече се пренася в социалните мрежи, а това е „домашният терен“ на популистите, където те успешно използват най-мощния си инструмент – дезинформацията. На всичкото отгоре обвързаността на политически партии става все по-нестабилна и нетрайна – това го виждаме отчетливо при БСП, единствената партия, която от промените през 1989 г. насам без прекъсване седи в Народното събрание. Популистки формации като ИТН, „Величие“ и МЕЧ успяха да влязат в парламента, но такива партии идват и си отиват. Само радикалната „Възраждане“ успява стабилно да се задържи около осем процента.
Какво е общото между тези партии?
В една все по-трудна международна политическа среда популистките партии винаги предлагат прости лозунги. Виждаме това не само в България, но и в Германия, в Европа и в САЩ. С опростеното притивопоставяне „Ние“ срещу „Другите“ те намират одобрение сред разочарованите от демократизацията и икономически угрижените граждани. Това важи в особено висока степен за България. А Румен Радев е класическият пример. След атаките си срещу въвеждането на еврото, той гарнира популистката си програма с лозунга за „разбиване на олигархията“ и последващо преразпределение на натрупаното олигархично богатство „в полза на народа“. Абсурдът достигна върха си, когато самият олигарх и партията на Делян Пеевски ДПС-НН започна да обещава почти всичко на същия този „народ“ в предизборната си програма – и така според проучванията може да достигне около десет процента.
Като говорим за проценти: как може да се оползотвори политически огромната енергия от декемврийските протести?
Това е проблем. Онези протести отприщиха невероятна мощ и динамика. Огромен е натискът на очакванията, че най-накрая ще „хвърчат глави“, че правовата държава ще се пребори с корупцията на най-високото равнище в политиката. В същото време винаги трябва да бъдем нащрек и много да внимаваме с правосъдието да не злоупотребява за политически цели под прикритието на борбата срещу корупцията. Арестът на Благомир Коцев например сочи тъкмо в тази посока. И още: от ключово значение ще бъде дали новото правителство най-накрая ще успее да реши въпроса с Висшия съдебен съвет и главния прокурор. Българската общественост очаква и прозрачно юридическо изясняване на случилото се в Петрохан. Под черта: протестите ясно показаха, че правителството, но и опозицията, трябва много сериозно да се съобразяват с общественото мнение. Това впрочем ще важи още в мига, когато започнат преговорите за съставяне на правителство.
