В този пакет вероятно има място и за ядрените проекти, но те са част от по-дълъг хоризонт, тъй като, реалистично погледнато, нова такава мощност може да заработи най-рано към 2040 г. По-близката и истинска защита от следващ ценови шок може да дойде от онези решения, които могат да се внедрят по-бързо и разчитат на местни източници: ВЕИ, батерии, електрификация, гъвкаво потребление, интелигентно управление, геотермални решения там, където са възможни. Разбира се, в някакъв хоризонт в сметката трябва да останат и част от въглищните мощности, които да гарантират сигурността при необходимост, докато останалите технологии се развиват.
Затова и кризите не бива да бъдат разглеждани като аргумент срещу трансформацията, а точно обратното. Те показват защо тя не е въпрос на имидж, идеология или климатична добродетел, а гарантира икономическата устойчивост и конкурентоспособност. В крайна сметка целта е държавата, индустрията и домакинствата да понасят по-леко неизбежната турбулентност на света, в който живеем. В този смисъл дебатът за ETS не би трябвало да бъде дали механизмът да бъде обезсилен, а как да бъде направен по-предвидим, без да се убива стимулът за инвестиции в технологии, които намаляват зависимостта от вносни горива.
Така че голямата тема на енергетиката днес не е просто как да заменим една технология с друга, a как да намалим зависимостта чрез система, в която повече от енергията се произвежда близо до потреблението. Тя може да бъде съхранена при нужда, разнообразни активи като колите и заводите могат да участват в балансирането и решенията да се вземат на база данни, софтуер и координация, а не на принципа „ще видим при следващата криза“.
Това би трябвало да е фазата, в която енергийният преход престава да бъде политическа дъвка и започва да се превръща в инфраструктура, технологии, пазари и реални решения. И ако има обща нишка между всичко това, може да се каже, че е постигната устойчива енергийна система.
