Някой, който и да е той, потапя кораби в Черно море, а най-мощният военен съюз в света – НАТО, гледа отстрани. Класика!
Черно море все по-ясно се превръща в изпитание не само за регионалната сигурност, но и за авторитета на НАТО. Когато някой успява да извършва атаки, да потапя кораби и да създава рискове за сигурността в акваторията, граничеща с три държави членки на Алианса -България, Турция и Румъния, неизбежно възниква въпросът: къде е отбранителният съюз, който десетилетия наред се представя като гарант за сигурността на своите членове?
Парадоксът е очевиден. НАТО разполага с огромен военен потенциал, модерни технологии, разузнавателни способности, военноморски сили и механизми за координация между съюзниците. На ХАРТИЯ това е най-мощният военнополитически съюз в света. Но как изглежда тази мощ, когато в непосредствена близост до негови държави членки се извършват атаки, потапят се плавателни съдове и се създава усещане, че някой друг определя правилата в Черно море?
Точно тук се намира същността на проблема. Защото не става дума за възприемането на НАТО като фактор, способен не само да демонстрира сила, но и да защитава сигурността и да възпира действия, които застрашават неговите членове. Някой действа, а НАТО просто наблюдава. Някой променя обстановката на терен, променя картата на света, а Алиансът наблюдава.
Да, Турция, България и Румъния са членове на НАТО, но това не означава, че всяка атака в Черно море автоматично представлява нападение срещу Алианса. Това обаче не отменя основния въпрос: каква е практическата стойност на колективната сигурност, ако държавите членки остават изложени на рискове, които не могат да бъдат овладени с убедителни и координирани действия?
Именно това създава възможност за стратегическо унижение.
Не е необходимо някой да победи НАТО в пряко военно противопоставяне, за да постави под съмнение неговия авторитет. Понякога е достатъчно да демонстрира, че може да предприема действия в чувствителна зона, да принуждава противника да се съобразява с новата реалност и да оставя съюзниците да спорят за характера на отговора. Така военният проблем се превръща в политически.
За България този въпрос е особено важен. Черно море не е далечен конфликт, който може да бъде наблюдаван от безопасно разстояние. То е непосредствена част от нашата среда за сигурност. Нестабилността там засяга корабоплаването, търговията, енергийната инфраструктура, морските комуникации и усещането за сигурност на целия регион. България има интерес не просто да присъства в НАТО, а да бъде част от съюз, който разбира специфичните рискове за източния си фланг и разполага с реални способности да ги ограничава.
На фона на вече няколкото потопени кораба в Черно море в рамките на десетина дни, може би най-накрая трябва да си зададем един по-широк въпрос: сега разбирате ли какво изпитват балтийските държави и пред каква заплаха са изправени, когато става дума за морските пътища и сигурността на корабоплаването?
Когато инцидентите се натрупват, а морето, което би трябвало да бъде пространство за търговия и свободно движение, се превръща в зона на несигурност, заплахата престава да бъде абстрактно понятие. За държавите от Балтийския регион това не е просто теоретичен сценарий, а постоянна необходимост да мислят за защитата на корабоплаването, подводната инфраструктура и критичните комуникации.
Затова не е достатъчно българските граждани да чуват, че членството в НАТО само по себе си гарантира сигурност. Членството е стратегическо предимство, но неговата стойност зависи и от готовността на съюзниците да изграждат общи способности, да споделят разузнавателна информация, да защитават критичната инфраструктура и да реагират координирано на заплахите. Най-опасното за НАТО не е, че някой може да потопи отделен кораб. Най-опасното е, ако някой започне да вижда и вярва, че може да го прави отново и отново, без да срещне последствия, които да променят сметките му.
И тук стигаме до най-неприятния извод. Ако някой успява да нанася удари, да създава несигурност и да диктува темпото на събитията, докато НАТО изглежда неспособен да наложи убедителна рамка на сигурност, тогава този някой печели не само оперативно предимство.
Той печели и битка за възприятията.
А в международната политика възприятията за сила и слабост понякога имат почти толкова голямо значение, колкото реалните военни способности.
НАТО трябва да бъде символ на колективна защита, а не абревиатура, зад която съюзниците се крият, докато някой друг демонстрира, че може да действа по собствените си правила. НАТО не е длъжно да започва война заради всеки инцидент. Но е длъжно да докаже, че има стратегия, способности и политическа воля да не позволи на Черно море да се превърне в пространство, в което някой действа, а съюзът само гледа.
НАТО — съюз на колективната отбрана, или „НА ТИ“ — някой ви показва как се подкопава авторитетът ви, докато вие гледате?
