Атаката срещу двата търговски кораба на около 70 морски мили източно от Бяла постави България в необичайна ситуация. Плавателните съдове са били поразени с морски и въздушни дронове, единият е потънал, а съдбата на част от екипажа му остана неизвестна.
Българските институции реагираха със спасителна операция, издирване и координация между военните и гражданските структури.
Но след първоначалната реакция възниква другият въпрос:
Какво можеше да направи България, освен да установи, че е извършена атака?
Отговорът е по-сложен от тезата, че страната е трябвало просто да „отвърне“.
Първо: това не са български териториални води
Инцидентът е станал в българската изключителна икономическа зона – приблизително 70 морски мили от брега.
Това е фундаментално важно.
Изключителната икономическа зона не е продължение на територията на държавата. България има определени суверенни права и юрисдикция в нея, свързани преди всичко с природните ресурси, икономическата дейност, опазването на морската среда и други изрично определени от международното право въпроси.
Другите държави запазват свободата на корабоплаването и полетите.
Затова не може автоматично да се приеме, че всеки чужд военен или разузнавателен апарат, появил се в българската ИИЗ, може да бъде атакуван от България.
Именно тук е разликата между изключителна икономическа зона и териториално море.
Това обаче не означава, че България е била безсилна
Фактът, че атаката е извършена в ИИЗ, не означава, че България е можела единствено да констатира последствията.
На първо място, държавата е имала пълното основание да мобилизира спасителни сили, да защити екипажите, да предотврати замърсяване и да организира операция по ликвидиране на последствията.
Но паралелно с това можеше да бъде проведена и много по-мащабна операция за събиране и съхраняване на доказателства.
Това включва:
записите от радарите и системите за наблюдение;
данни от военни и граждански сензори;
траекториите на дроновете;
наличните електронни сигнали;
сателитни изображения;
отломки от използваните апарати;
записи от корабите;
данни от системите за автоматична идентификация;
свидетелски показания;
точни данни за мястото и времето на ударите.
Това вече не е просто спасителна операция.
Това е разследване на международен морски инцидент с потенциално военно измерение.
Можеше ли България да изпрати военни кораби и самолети?
Да – за наблюдение, разузнаване, спасителни действия и защита на корабоплаването.
Тук обаче трябва да се направи много важна разлика.
Едно е:
„Изпращаме кораб или самолет, за да наблюдава района и да защитава цивилното корабоплаване.“
Съвсем друго е:
„Изпращаме военни средства, за да унищожат предполагаемия извършител.“
Второто вече поставя въпроса за употребата на сила.
А международното право поставя много по-висок праг за подобно действие.
Можеше ли България да свали дрон, който атакува кораб?
Това е един от най-сложните въпроси.
Ако дрон непосредствено застрашава живота на хората и атакува граждански кораб, държавата би могла да предприеме мерки за защита на човешкия живот.
Но дали това включва използване на военна сила зависи от конкретните обстоятелства.
От значение биха били въпросите:
Какъв е дронът?
Кой го управлява?
Каква е непосредствената заплаха?
Има ли друга възможност за предотвратяване на удара?
Има ли достатъчно основания да се приеме, че става дума за въоръжено нападение срещу България?
Това са едновременно оперативни и правни въпроси.
Ако бъде установено, че държавен въоръжен апарат извършва атака и че тя представлява въоръжено нападение срещу България, тогава вече може да възникне въпросът за правото на самоотбрана по международното право.
Но самият факт, че атаката се случва в българската ИИЗ, не дава автоматично такова право.
Най-голямата възможност всъщност е превенцията
Тук според мен се намира същинският въпрос.
Не дали България е можела да започне военен конфликт заради двата кораба.
А дали е можела преди атаката да разполага с по-добра система за наблюдение и предупреждение на търговското корабоплаване.
В Черно море вече има поредица от инциденти с търговски кораби.
При подобна обстановка България би могла да развие по-системна схема за:
морско и въздушно наблюдение;
ранно предупреждение към търговските кораби;
обмен на разузнавателна информация;
наблюдение на рисковите маршрути;
координация между ВМС, ВВС, Морската администрация и службите;
постоянна готовност за реакция при атака.
Това не би гарантирало предотвратяването на удара.
Но би увеличило вероятността корабите да бъдат предупредени, а България да разполага с информация още в първите минути.
НАТО – можеше ли България да поиска повече?
Тук също трябва да се прави разграничение.
Членството в НАТО не означава автоматично задействане на колективната отбрана при всеки инцидент, който се случи в българската изключителна икономическа зона.
Член 5 се отнася до въоръжено нападение срещу съюзник при условията на Северноатлантическия договор.
Но съществува и член 4.
Той позволява на държава членка да поиска консултации, когато според нея териториалната цялост, политическата независимост или сигурността ѝ са застрашени.
Това е съвсем различен инструмент.
България би могла да каже:
„Имаме сериозен инцидент в нашия регион. Нуждаем се от съюзническа информация, наблюдение и координация.“
Това не означава:
„НАТО трябва да влезе във война.“
Разликата е огромна.
Можеше ли България да поиска международен механизъм за защита на корабите?
Да – поне като дипломатическа и политическа инициатива.
България можеше да постави въпроса пред НАТО, Европейския съюз и Международната морска организация.
Целта би могла да бъде създаването на общ механизъм:
наблюдение – предупреждение – координация – спасителна реакция – разследване.
Това би било значително по-защитима позиция от едностранно военно действие.
Особено важно е, че засегнатите кораби са чуждестранни търговски плавателни съдове. При международното корабоплаване има значение и държавата, под чийто флаг плава корабът.
А кой има право да разследва?
И тук има нюанс.
Международното морско право предвижда механизми за разследване и преследване на определени незаконни действия срещу безопасността на корабоплаването.
Това обаче не означава, че България автоматично получава право да задържи всеки кораб или човек, когото подозира.
Международното право поставя правила за юрисдикцията, държавата на знамето и международното сътрудничество.
Затова доказателствата са толкова важни.
Колкото по-добре бъде документиран един инцидент, толкова по-силна става позицията на държавата при последващи дипломатически или правни действия.
А можеше ли България да отвърне на удара?
Тук трябва да бъдем особено внимателни.
Ако бъде доказано, че зад атаката стои чужда държава, това само по себе си не означава автоматично право България да нанесе ответен военен удар.
Трябва да се установи какво точно се е случило, кой е извършителят и дали атаката може юридически да бъде квалифицирана като въоръжено нападение срещу България.
Освен това при самоотбрана съществуват принципите на необходимост и пропорционалност.
Между:
„Чужд дрон е ударил търговски кораб в българската ИИЗ“
и
„България има право да атакува военни обекти на държавата, от която идва дронът“
има огромна правна дистанция.
Тази дистанция често се пропуска в публичния дебат.
Но и обратната теза е погрешна
Твърдението, че България не е могла да направи нищо, освен да спасява моряците, също не е правилно.
Страната е имала реални възможности в поне четири направления.
Първо – наблюдение.
Увеличаване на морското и въздушното наблюдение в рисковите райони.
Второ – предупреждение.
Създаване на механизъм за незабавно информиране на търговските кораби за потенциална опасност.
Трето – международна координация.
Използване на механизмите на НАТО и ЕС за обмен на информация, наблюдение и оценка на риска.
Четвърто – разследване.
Максимално бързо събиране на доказателства – от радарни записи и сателитни изображения до отломки, записи от корабите и свидетелски показания.
Това са реални инструменти, които не изискват България да предприема необоснована военна ескалация.
Най-силният ход можеше да бъде доказателството
Парадоксално, най-силният отговор не е непременно военен.
Ако България успее да установи кой е извършителят, откъде са дошли дроновете, как са се движили и кой ги е управлявал, тогава държавата ще разполага с много по-силна позиция за дипломатически, правни и съюзнически действия.
В момента именно това липсва.
Имаме атакувани кораби, загинали или изчезнали моряци, материални щети и нападение в българската изключителна икономическа зона.
Но все още няма публично установен извършител.
Украйна твърди, че атаката е руска. Русия отрича. Българските власти не са потвърдили нито една от двете версии.
И докато това не се промени, всяко категорично твърдение кой трябва да бъде атакуван или наказан би изпреварило доказателствата.
Изводът
Случаят край Бяла показва един неприятен парадокс.
Българската изключителна икономическа зона е българска от гледна точка на определени права и юрисдикция, но не е българска територия в смисъла на сухоземната територия или териториалното море.
Затова България не е имала неограничено право да използва сила срещу всеки предполагаем нападател.
Но това не означава, че държавата е била ограничена до ролята на спасителна служба.
Тя е можела да наблюдава, предупреждава, събира доказателства, да поиска съюзническа помощ, да постави въпроса в НАТО и ЕС и да настоява за международен механизъм за защита на гражданското корабоплаване.
Има и още един важен извод.
Въпросът не е само какво е можела да направи България след първия удар. Въпросът е какво трябва да направи сега, за да не се окаже отново в същата ситуация при следващия.
Защото ако нападенията срещу търговски кораби в Черно море продължат, реакцията „спасихме хората и установихме щетите“ постепенно ще се превърне от кризисна реакция в модел.
А държава, която има претенции да защитава своята морска сигурност, трябва да има не само спасителен план, но и план за предупреждение, възпиране, наблюдение и доказване на извършителя.
Източници: UNCLOS, NATO, IMO
