„Едно име караше по онова време всички ни да губим и ума, и дума от страх. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и аскер български комита в Македония. Наричахме го ОГЪН ЕФРЕМ.“
Галиб Вардар, офицер от турското военно разузнаване
Ефрем Чучков е роден на 21 ноември 1870 година в Щип. Отдал е живота си за свободата на Македония и нейното обединение с България.
Отбягвал е публичността. Странял е от политическите боричкания, от партиите, от интригите и от „светлината на прожекторите“.
В началото са го наричали „Дясната ръка на Гоце Делчев“. По-късно, в тогавашния печат и в спомените си съвременниците му са го окачествявали като:
„Практикът на Организацията“;
„Колос на революционното дело“;
„Организатор на боевата дейност и инструктор на четите“;
„Легендарен войвода и апостол на освободителните борби на македонските българи“;
„Един от бележитите водачи на ВМОРО/ВМРО”;
„Непоколебим бранител на основополагащите принципи на Организацията, съхранил името си неопетнено“.
Участва в организирането на нелегални революционни комитети предимно в Македония, но също и в поробената част на Тракия. След началото на арестите през ноември 1897 година в Кочанско, Щипско, Кратовско, Паланечко, Радовишко, Кумановско, Скопско и други райони вследствие на Винишката афера, Ефрем Чучков успява да се изтегли и да се прехвърли временно в България. Тогава Мише Развигоров – един от стотиците заловени и изтезавани дейци, не разкрива Чучков и другарите му, а поема вината само върху себе си и е заточен.
На 12 април 1898 година войводата Ефрем Чучков повежда първата чета на Четническия институт на ВМОРО. Водил е огромен брой сражения срещу турските поробители и по-късно – срещу сръбските окупатори, и е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. Турските власти са обявявали Ефрем Чучков за един от най-големите врагове на Османската империя и за най-опасния български комита. Понякога конни и жандармерийски табори са обкръжавали цели градове и села в Македония, за да заловят или убият Чучков и неговите четници.
В някои периоди е бил български учител в Щип, Пехчево и Мелник, макар и с чужд нофуз (удостоверение за самоличност), законспириран под името „Симеон Михайлов”. Успоредно с учителстването си е осъществявал активна революционна организаторска и агитаторска дейност. В края на ХIХ и в началото на ХХ век понякога пребивава в София, където пред Чучков и неговото „разпятие от кама и револвер“ полагат клетва доброволците от територията на Княжество България, желаещи да посветят живота си на каузата за извоюване на свободата на Македония.
Съвременникът му Христо Попкоцев пише за него: „Той сновеше по селата и паланките на своето царство ту с чета, ту без чета, ту предрешен като просяк или кюмюрджия, ту като учител под чуждото име Симеон, ту като селянин и подушен от турците, всекога навреме и сръчно е успевал да им се изплъзне от ръцете…“. И добавя (имайки предвид периода 1912–1913 г.): „Благодарение на него Щип остана цяла година български!“.
През лятото на 1908 г., в качеството си на началник на Скопския революционен окръг, член на Централния комитет на Организацията и фактически ръководител на ВМОРО, Ефрем Чучков успява да спаси по-голямата част от оръжието на Организацията и да организира неговото укриване. Тогава Чучков нарича обещанията на младотурския режим за даване на автономия и права на българското население на Македония „фарс, целящ задържането на Македония под турско робство“ и съумява, подкрепян от своя помощник и доскорошен четник Тодор Александров, да накара четниците от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си, за да могат да продължат борбата срещу поробителя.
По време на Балканската война Ефрем Чучков с четата си освобождава Кочани, Щип и Щипската област, разбивайки турците в поредица от сражения (включително в битката при Султан тепе), пленява стотици турски войници и установява там импровизирана форма на българска власт. Изпраща до сръбското командване фалшиво уведомление, мъгляво „подпечатано” с нагорещена сребърна петолевна българска монета, че в Щип е влязла редовна българска войска и е “установена българска военна комендатура”. По този начин и дегизирайки четниците си и стотици местни доброволци с облекло, наподобяващо български войнишки униформи, той успява да заблуди сръбските генерали, наблюдаващи с биноклите си Щипската котловина от възвишенията недалеч от града, и да спре настъплението на приближаващата се сръбска армия.
След като е назначен за български управител на Щип и на Щипската околия и остава на този пост до 25 юни 1913 година, Ефрем Чучков заема същата длъжност и през Първата световна война след разгрома на Сърбия и временното освобождаване на Вардарска Македония, както и длъжността председател на Окръжната постоянна комисия. Награждаван е с български военни ордени. Любопитен факт е, че негов писар по това време е бил Иван Михайлов.
След поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Тодор Александров и Ефрем Чучков ръководят възобновяването на Организацията, която, след етническото прочистване на Одринска Тракия, вече носи името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София от министъра на вътрешните работи Александър Димитров чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на отново окупираната Вардарска Македония, превърната в Южна Сърбия. В докладите си сръбското военно разузнаване съобщава за съвместни обходи на Александров и Чучков в Източна Вардарска Македония заедно с революционни чети. Двамата заседават най-често в „тяхната си база”, както самите те са наричали къщата на Георги Даскалов в село Покровник, Горноджумайско.
Наред с обиколките си за укрепване на нелегалната мрежа в окупирана Македония, в периода 1919–1923 г. Ефрем Чучков за пореден път действа и в пограничните пунктове (предимно в основния разпределителен център – Кюстендил) като координатор, организатор и инструктор на четите, влизащи от България в Македония. Успоредно с революционната си дейност в Македония, той е и председател на Комитета за подпомагане на бежанците в Кюстендил. Бойните му акции срещу многочислени подразделения на редовната сръбска армия обаче са неминуемо обречени. В крайна сметка, четата му е разбита след поредица от неравни битки (само например през 1922 г. той води седем сражения със сръбски военни части в Малешевско и Кочанско). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в нелегалност, Ефрем Чучков умира в болницата на Червения кръст в София на 1 октомври 1923 година. Изпълнена е била предсмъртната му воля да бъде погребан в Кюстендил.
В бр. 743 на вестник „Целокупна България” (Скопие, 1943 г.) има следния текст: „Противникът познаваше силите и способностите на Чучков и затова всичко правеше да го унищожи. Прочутият скопски полицай Дервиш-ефенди даваше торба злато, за да има в ръцете си, жив или мъртъв, Ефрем Чучков. Но „чичо Ефрем”, както го наричаше народа, беше неуловим. Самото му име беше една тайна. Народът го обичаше и го пазеше здраво. Цели тридесет години Чучков, като апостол и войвода, работи за свободата на Македония. Неговите дела са чутовни и са известни вред из родната страна. Никога той не се умори, никога не наведе глава в отчаяние. Чучков беше и си остана голяма тайна за приближените си.”
Властите в Република Северна Македония издават книги за Ефрем Чучков, правят и излъчват филми за него и взаимодействието му със съратници, без изобщо да посочват, че Чучков е бил български революционер, войвода и патриот, включително и български учител, а по време на войните за национално обединение – български околийски управител в Македония.
В западната ни съседка Ефрем Чучков е например и един от главните герои, заедно с Гоце Делчев и Даме Груев, в антибългарската опера „Илинден“ на композитора и съавтор на либретото Кирил Македонски. В своите публикации и речи държавниците в РСМ наричат Ефрем Чучков „велик македонец“, „македонски национален герой“ и „колос и мъченик на борбата на македонския народ за национално освобождение“. Това е откровена провокация и гавра с името му, която е срамна и позорна за България.
Ефрем Чучков обаче е един почти забравен у нас апостол на освободителната епопея на македонските българи. До 1934 г., преди да започне провеждането на курс към голямо сближение с Югославия, е имало училище „Ефрем Чучков”. В София поне е останала една улица, която носи неговото име, но на въпроса кой е той, при проведена анкета на случаен принцип никой от анкетираните не е могъл да отговори. И няма как да е другояче, защото в хаоса на 90-те години на ХХ век, поради някакъв административен пропуск, дори престанаха да съобщават неговото име по време на проверките-заря за загиналите герои на България.
През 2023 г. Българската национална комисия по военна история (БНКВИ) – член на Международната комисия за военна история при ЮНЕСКО, изготви и прие „Възвание за отдаване на дължимата национална почит към героя на България Ефрем Чучков“, съдържащо призиви за изграждане на негов бюст-паметник в Борисовата градина, за съобщаване на името му на проверките-заря (както беше преди години), за включване на информация в българските учебници по история за неговото революционно дело и за осъществяване на популяризаторски начинания на национално равнище за повишаване на обществената осведоменост относно този знаменит български революционер, войвода и учител.
Към възванието на БНКВИ единодушно се присъединиха учените и обществениците, участвали в Тържествената научна конференция в Централния военен клуб по случай 120-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Възванието бе подкрепено и от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките, Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, ВМРО – БНД и Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. ВМРО – БНД издаде брошура „Ефрем Чучков – Апостол на революционните борби на македонските българи”.
Възванието е разпратено до държавните институции, но те не са предприели никакви действия. По този повод видният български писател, преводач и изследовател Румен Стоянов заяви следното в своето есе „България, Ефрем Чучков и Македония”:
„… ради собствената ни мърлявщина излиза, че в РС Македония хората знаят повече за храбро сражавалия се за съкровената му всебългарщина Ефрем Чучков отколкото ние в България… Нима спрямо Ефрем подхождаме тъй предателски, както и спрямо Гоце, чиито кости подарихме на българомразещи злохулници? Министър-председатели, министерства, парламентарни комисии, протоколни началници на тържествените проверки-заря, издателства, на които по пилат-понтийски удобно е възложено съставянето на днешните български учебници, дружно мълчат и не отговарят на отдавна изпратеното до тях Възвание на нашите военни историци за отдаване на дължимата общобългарска почит към този апостол и мъченик на революционните борби на македонските българи, не им пука на дудука за някакъв си герой от войните за национално обединение Ефрем Чучков, макар и достойно оглавявал ВМРО!”
А в изумителната си книга „Нека помним” един друг доблестен национален будител – Росен Петров, зададе редица болезнени въпроси:
„Защо за този голям герой не пише в българските учебници? Защо сме оставили по традиция РСМ да си го „присвои”? Защо поне не го почитаме? Защо, след хаоса на 90-те, дори името му вече не се споменава по време на заря-проверките? Защо няма поне един бюст-паметник?… Неговите противници са го ценяли, остава да започне да го прави и нашата държава. Нека пепелта на времето не покрива огнения Ефрем, изгорял в пламъците на борбата за българското име. И от нас си зависи.”
През 2025 г. СБП публикува отново специална декларация-призив в подкрепа на възванието на военните историци, напомняйки на институциите в страната, че е крайно време да бъдат осъществени реални мерки за възстановяване на паметта за тази ключова историческа фигура и заслужил радетел на българската кауза. Своята индивидуална подкрепа към възванието оповестиха и голям брой български общественици, историци, писатели, журналисти и изследователи. Конкретни действия на държавната администрация не последваха.
В редките случаи, когато съм получавал отговори от някои институции, те изразяват принципна подкрепа към възванието на военните историци, но отправят изискване аз да осигуря източник на финансиране за бюст-паметника и нужните разрешения от Столичната община, а това не е по силите ми. Усещам, че все повече държавни служители не съзнават, че именно държавата е длъжна да се погрижи за отдалия живота си герой, а не някой негов роднина или недържавна организация. Що се отнася до другите призиви на историците, съдържащи се във възванието – за съобщаване на името на героя Ефрем Чучков по време на проверките-заря и за включване на информация за неговото революционно дело в българските учебници по история, отговор липсва. Остава надеждата за още помощ от страна на медиите и за евентуална масова гражданска инициатива.
Явор Чучков
