„Украйна обърна играта. Видя се, че принципите могат да спрат една от най-големите армии, руската. Европа се пробуди и мобилизира, както отдавна не е правила. Въпросът е за какъв свят е България“, казва Надежда Нейнски.
ДВ: Вярвала ли си, че четвърт век след голямата национална мечта, за която и ти допринесе сериозно – влизането ни в НАТО, ЕС и Шенген, плюс падането на визите в началото на 2001 – пак ще си говорим за „ориентацията“ на България?
Надежда Нейнски: Изграждането на демокрация в България е дълъг и сложен процес, който не се изчерпва с членството в съюзи или с падането на визите. Всички те са по-скоро инструменти, чрез които придобиваме възможността да участваме в механизмите и процесите, които са в основата на демократичния свят. Но те не гарантират сами по себе си безпроблемен преход от тоталитарно към свободно общество. Защото в основата на истинската демокрация е демократичното мислене, а то се формира най-трудно и не зависи от това дали можеш да летуваш в Гърция или да работиш в Германия. И това го виждаме все по-ясно днес, когато – независимо, че се ползваме от всички предимства на свободния европейски живот – една немалка група хора в България тъгуват по времето на Тодор Живков, подкрепят авторитарния режим на Путин и ругаят Европа.
ДВ: Имам една теория – че нашественикът Путин в крайна сметка постигна приблизително само едно: създаването на смазваща украинска армия с помощта на Запада, както и огромна революция във военното дело, а именно – дроновата война. Коментирай, моля.
„Путин подцени способността на Украйна за съпротива“
Надежда Нейнски: Украинците припомниха на света какво означава да се бориш за земята си, за бъдещето си и в крайна сметка за честта си. Сякаш всички бяхме забравили какво означава това. Европа беше забравила. САЩ бяха забравили. Но по-интересното е, че Путин беше забравил. Затова и той подцени способността на Украйна за съпротива. Аз бях в Украйна, видях хората там. Това не бяха изплашени хора. Това бяха смели, решителни хора, които знаят, че нямат път назад. Назад са само пламъци. Тази решителност обърна хода на войната. Вместо за 3-4 дни да превземе Украйна със “специалната операция”, Путин води война вече повече от четири години и не е достигнал дори границите на административните райони, които се опитва да присвои чрез решение на Думата.
ДВ: Какво мислиш за външната ни политика и дипломацията в момента? И кой, ако позволиш тази шега, е „липсващият ѝ ръкав“ в по-общ смисъл?
Надежда Нейнски: Според мен “липсващият ръкав” е ясната стратегическа визия. Когато тя липсва, дипломацията започва да компенсира политиката, вместо да я провежда. За да имаш успешна дипломация, трябва да имаш успешна политика. Когато не знаеш къде отиваш, стигаш там, където най-малко очакваш. Удобно е да се криеш зад клишето “национален интерес”, но само до момента, в който се наложи да обясниш какво точно разбираш под тази формулировка и как точно го защитаваш. В политиката е важно кои са твоите съюзници и ако това не са партньорите от демократичните съюзи, в които членуваш, изборът ти не е голям. Остават ти авторитарните държави. А това вече го живяхме.
ДВ: Какво би направила в момента, ако отново беше външен министър? А – най-вече – как би реагирала на полуизговорените заплахи от страна на Иран?
Надежда Нейнски: Каквото съм правила и по време на двата мандата като външен министър – бих върнала доверието на партньорите ни. Бих участвала в изработването на общи решения, от които България има полза. Бих говорила аргументирано и със самочувствие за възможностите на България и за нейните интереси. Колкото до заплахите от Иран – тази държава заплашва демократичния свят. Когато си част от него и си убеден в правотата на позицията си, заплахите не действат. Такива са правилата в политиката и в живота. Когато си разколебан и нерешителен, противниците го усещат. Както хищниците усещат миризмата на страха на жертвата и се настървяват повече. Предимството да имаш партньори е и в това да се ползваш от колективната защита и сигурност.
ДВ: Наскоро ген. Николай Плотников от руската академия на ФСБ подметна, че България осигурявала голяма част от оръжието и едва ли не 40% от дизеловото гориво за украинската армия. Това как ти звучи?
Надежда Нейнски: Не е тайна, че България оказва помощ на Украйна още от самото начало на конфликта. Българските военни заводи работят 24/7 и предоставеното оръжие беше ключово, особено през първите месеци, преди да се структурира военната помощ от ЕС. Ваденето на скелети от гардероба от правителството на Радев в случая е популистко и безотговорно.
ДВ: Защо се създава усещането, особено и властово напоследък, че не съчувстваме на нападнатите украинци, а търсим славянофилски и русофилски оправдания на Путиновата агресия?
„Най-големият стратегически провал за Путин“
Надежда Нейнски: За съжаление, не е само усещане. Искам да напомня, че украинците също са славяни, по-точно “източни славяни”, и украинският език е източнославянски език, заедно с руския и беларуския. Украинците са православни християни и точно тук е проблемът на Русия. Че Украинската църква получи от Вселенския патриарх автокефалия (право за самостоятелно управление) и така Москва загуби значителна част от претенцията си за изключителен църковен контрол и влияние върху Украйна. За Путин Украйна беше ключова не само геополитически, но и цивилизационно религиозно. С дълго изгражданата концепция за „Святая Русь“, обхващаща Русия, Украйна и Беларус. Украйна обаче обърна цялата конструкция и това е най-големият стратегически провал за Путин. Затова не разбирам геополитическия лобизъм на Радев за отмяната на санкциите срещу руския патриарх. А какво кара част от българите да мразят украинците – за това, че не искат да отстъпят земята си на агресора – ми е трудно да разбера. Да симпатизираш на агресора, а не на жертвата, е тежка диагноза, по която трябва да се произнесат психиатрите.
ДВ: Какво мислиш за външната „трансакционна“ политика на Тръмп, както я наричам? Срещала си се дори с Кисинджър, ерго, можеш да направиш вероятно сравнението с цялата там днешна група във властта, начело с Хегсет. Ще добавя и цитат от последния – че вече няма и не трябва да има съюзи, базирани на принципи, а само периодично „предоговаряне“.
Надежда Нейнски: Технологиите взривиха света, който познаваме. Чрез социалните мрежи Нобеловият лауреат се изравни по значимост със скролващия в кафенето тийнейджър. Всичко вече изглежда леснодостъпно, информацията вече не е монопол само на четящия и знаещия. Бариерите започнаха да падат една след друга пред очите ни. И ако в началото това създаваше усещане за мощ и свобода, то постепенно осъзнахме, че се заличиха всички червени линии. Принципите започнаха да изглеждат старомодно и онези, които ги спазваха, постепенно започнаха да губят влияние. Всичко е сделка, казва Тръмп. Не трябва да има съюзи, а само предоговаряне, казва Хегсет. И понеже тези гласове идват от най-могъщата държава, всички се заслушват. Добре дошло за Путин. Добре дошло за Китай. За малките остава да се нагаждат и да слушат. Но Украйна наистина обърна играта. Видя се, че принципите са способни да спрат една от най големите армии, руската. Европа се пробуди и се мобилизира, както отдавна не е правила. Предстои да видим в какъв свят ще живеем. Въпросът тук е за какъв свят е България.
„Въпросът, който трябва да си зададем, е: какъв свят искаме да има след 10–20 години“
ДВ: Какво изобщо мислиш за дипломацията днес в Първия свят, която очевидно се базира на краткотрайни интереси? Днес почти никъде нямаме лорд Палмерстън, камо ли пък споменатия покоен Кисинджър. Какво имаме?
Надежда Нейнски: Проблемът не е, че днешните държави преследват краткосрочни интереси. Те винаги са го правили. Проблемът е, че все по-често краткосрочният интерес не е подчинен на дългосрочна стратегия. Това е огромната разлика с Кисинджър. Той умееше да направи сделка с противник, без да променя стратегическата си оценка за него. И точно това е нещото, което днес често липсва: да можеш да разговаряш с противника, без да се превръщаш в негов политически съюзник, да можеш да защитиш интереса си, без да променяш идентичността и стратегическата си посока.
Днес Радев говори за многополюсен свят и баланс между велики сили, но има огромна разлика: Кисинджър използваше баланса на силите, за да създава стратегия. Докато при Радев “многопластовата дипломация” става самата стратегия. Т.е. Америка днес е силна, значи сме в добри отношения с Америка. Утре Китай става по-силен, трябва да сме близо до Китай. След това – Русия може да бъде фактор, трябва да говорим с Русия. Това не е многопластова дипломация, това е реактивна дипломация. Стратегическата логика е обратната. Въпросът, който трябва да си зададем, е: какъв свят искаме да има след 10–20 години и какво трябва да направим днес, за да го постигнем? За мен многопластовата дипломация означава да можем да говорим с всички, без да губим представа кои сме, къде сме и какво целим. Кисинджър можеше да разговаря с Москва и Пекин, без някой да се съмнява къде стои Америка. А Палмерстън, понеже го припомняш, казваше: „Ние нямаме вечни съюзници и нямаме вечни врагове. Нашите интереси са вечни и е наш дълг да ги следваме”. Но Великобритания на Палмерстън през 19-ти век е империя и велика сила.
ДВ: България не е и няма да бъде.
Надежда Нейнски: Затова ние трябва да добавим: „Имаме вечни интереси и ги защитаваме чрез съюзите, които увеличават способността ни да ги защитаваме.“ Трябва да имаме три ключови неща: предвидимост за съюзниците, възможност за диалог с противниците и дългосрочна национална стратегия.
ДВ: Добре, а каква трябва да е изобщо новата българска доктрина за външна политика, ако приемем, че има спешна нужда от такава?
„Стратегическото лъкатушене в политиката е разрушително“, казва бившата външна министърка
Надежда Нейнски: България няма ясна стратегическа перспектива за мястото си в международните отношения. „Многовекторната“ политика може да работи само ако всички нейни елементи са около една стратегическа ос, защото стратегическото лъкатушене е разрушително. България не се нуждае от доктрина, която да ѝ казва какво да мисли. Нуждае се от стратегически фокус, без комплекси, без предразсъдъци и без да пропилява вече натрупаната политическа тежест.
ДВ: И може би външен светоглед, според който трябва да анализираме и спокойно да интернализираме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде.
Надежда Нейнски: Да, чудесно казано. България трябва да знае какви са нейните предимства, къде са нейните интереси и как може да превърне географското си положение, членството си в ЕС и НАТО и регионалната си роля в реална политическа тежест. Това не означава да се затваряме в един вектор, нито да балансираме между всички. Означава да имаме ясна посока и достатъчно кураж, когато българският интерес го изисква. Най-голямата опасност днес не е, че България няма достатъчно възможности. Опасността е да не разпознае съществуващите и пак чрез лъкатушене да загуби позиции, които вече е извоювала. В свят, който се променя толкова бързо, липсата на стратегически фокус има цена. А загубеното доверие и влияние се възстановяват много по-трудно, отколкото се губят.
„И до днес не мога да гледам на външната политика като на игра на интереси“
ДВ: Може ли да ми дадеш и нещо емоционално за край? Кажи ми един момент от началната битка за българските медици в Либия, който винаги ще помниш – като външен министър, но може би и като жена и майка.
Надежда Нейнски: Либия беше един от първите моменти, в които много ясно разбрах колко опасно е една държава да няма собствена стратегическа преценка за случващото се около нея. Тогава България вече беше направила своя цивилизационен и политически избор. Ние вървяхме към НАТО и Европейския съюз. Но все още не бяхме членове нито на НАТО, нито на ЕС. Това беше важно обстоятелство, което Кадафи много добре разбираше. За него медиците не бяха просто обвиняеми по едно дело. Той използваше случая като геополитически инструмент. Затова за нас битката беше толкова тежка – от една страна, да защитим българските граждани, от друга, да не позволим България да бъде превърната в инструмент в чужда геополитическа игра. Когато си външен министър, виждаш преди всичко държавата, институциите, дипломатическите канали, международния натиск. Но зад всичко това стоят шест човешки съдби и шест семейства, които всеки ден чакат близките си. Тогава преставаш да мислиш само като министър.
Аз също имам деца, както припомняш добре. И когато си майка, има една граница, която не можеш да преминеш с професионална дистанция. Тогава разбираш защо трябва да продължиш. Не защото знаеш, че ще успееш. А защото нямаш право да се откажеш. Огромната отговорност да знаеш, че зад всяко дипломатическо решение стоят човешки животи. И вероятно затова и до днес не мога да гледам на външната политика като на игра на интереси. Да, интересите са важни, но зад тях винаги трябва да виждаш човека. И когато можеш да съчетаеш двете – твърдостта да защитиш интереса си и човечността да не забравиш за кого го правиш – тогава политиката има смисъл.
С Надежда Нейнски разговаря Ивайло Нойзи Цветков.
