Опитвам се добронамерено да обясня на Радев, че дипломацията е и наука, и изкуство, но преди всичко е умението да отчиташ реалните факти „на терен“. С опита да говори едно на Запад, а друго на Изток, накрая рискува да остане на земята между три стола – САЩ, Русия и ЕС.
И това вече започва да личи.
Основният проблем при Радев и сие е бъркането на пропаганда с информация и липсата на собствен, независим капацитет за анализ и оценка на събитията, рисковете и възможностите.
На първо място – конфронтацията между Русия и Запада продължава да ескалира. Основният проблем е, че Путин не приема мирен изход, който не отговаря на неговите военни и политически цели. Затова тезата, че Радев не подкрепя Украйна, защото Путин уж търси мир, е откровено насилие над фактите и разума.
Тази теза не просто виси във въздуха с кухото си съдържание – няма и видима перспектива за съществена промяна. Путин продължава да настоява, че Русия ще постигне целите си чрез натиск и военни действия. Войната вече е дълбоко вградена в политическия и икономическия модел на режима, което прави прехода към мир много труден.
На второ място – при прогнозируема ескалация място за „междинна“ политика става все по-малко. Тези, които се опитват да стоят по средата, рискуват да станат немили-недраги и на Изток, и на Запад.
И опитът да се заеме някаква българска версия на MAGA също няма особена основа. Накрая се оказваш свой сред чуждите – похвалите идват от Москва, и чужд сред своите – в Европа.
Това е кошмар от репутационна гледна точка.
На трето място – американските самолети-цистерни напуснаха „Безмер“ на 21 август, по-малко от месец след разполагането им. Официалното обяснение няма да ви каже, че е заради „враждебна среда“ – българският министър на отбраната заяви, че полетите са били тренировъчни над съюзнически държави /тази версия я лансира след като си тръгнаха/ и че няма данни за пряка заплаха за България.
Но политическият въпрос остава.
Около американското военно присъствие беше създадена значителна тревожност и се появиха открито антиамерикански и антизападни реакции. Ако това постепенно се превърне в обществен рефлекс, при всяка следваща съюзническа мисия ще се появява същият аргумент: ако помагаме на съюзниците си, „ще ни нападнат“.
Това е опасно, защото може да превърне външнополитическия страх във вътрешнополитическо ограничение.
А в НАТО надеждността не се измерва само с това дали формално спазваш договорите. Измерва се и с това дали в кризисен момент можеш да осигуриш инфраструктура, логистика и политическа предвидимост.
И между другото – историята с руския самолет на МЧС показа същия проблем с анализа на риска. МЧС не е чисто военна структура, но в него има военнослужещи и спасителни воински формирования, наред с граждански и противопожарни структури. Достатъчно е видят каква роля има МЧС при предстоящата мобилизация в Русия и какви мисии извършва по света.
Затова не е достатъчно просто да приемеш декларацията на изпращащата държава за естеството на мисията. Българската държава трябва да прецени риска, товара, маршрута и чувствителните обекти по трасето.
Точно това е работата на държавата.
На четвърто място – историята с МиГ-29, които Полша първоначално беше планирала да предостави на Украйна, показа колко лесно България може да се окаже в публичното пространство от грешната страна на една стратегическа тема.
Българското Министерство на отбраната действително отправи запитвания до Полша, с което си самонанесе репутационна щета. По-късно обаче МО заяви, че няма започнали преговори с Полша, а министър Стоянов посочи, че самолетите се търсят основно като ресурс за поддръжка на съществуващия парк.
Проблемът не е само в конкретния самолет.
Проблемът е в сигнала.
Хем заявяваш модернизация и преход към F-16, хем публично оставяш впечатление, че стратегическият хоризонт продължава да бъде съветската авиация. И родната и международна публика остана с чудене какво преобладава в това несръчно искане – желанието да прецакаме Украйна /за да не получи самолетите/ или да се превърнем в Джурасик парк за съветска авиация.
Това е объркващ сигнал и към съюзниците, и към собствената ни общественост.
Накрая България остава в една позната позиция – между намеренията, политическата реторика и реалните способности.
В някои кръгове на българския елит е заложено схващането, че големият тарикатлък е да лавираш между Запада и Русия.
Помните изцепките на Борисов как „прекарва с 200“ западните ръководители, докато паралелно финансира и изгражда за Русия Турски поток.
Но това не е дипломация.
Това е самозаблуда, маскирана като хитрост.
И класиката е, че човек, който смята лавирането за висша форма на стратегическа интелигентност, обикновено не разбира момента, в който всички останали го смятат за глупав.
Лошото е, че не виждам този кабинет да има достатъчен капацитет да преодолее собствените си идеологически и управленски предразсъдъци. Механизмите за саморегулация и вътрешните задръжки изглеждат слаби.
А в дипломацията има едно много просто правило:
Може да се опитваш да лавираш между различни интереси. Но не можеш да лавираш между реалностите.
Коментарът на автора е публикуван на неговата страница във фейсбук.
