Случаят с 5-годишното дете от Монтанско, което за два месеца два пъти е било прието в болница след насилие, повдига сериозни въпроси за работата на институциите, отговорни за закрилата на децата. Защо при сигнали за деца в риск не се предприемат навременни мерки и кой носи отговорност, когато системата не успее да ги защити? Пред ФАКТИ говори Пенка Георгиева от Пациентски организации „Заедно с теб“.
– Г-жо Георгиева, имаме тежък случай с пребито 5-годишно дете. За два месеца то два пъти е попадало в болница. Защо се допуска подобно нещо да се случва в България?
– Като пациентска организация сме изключително притеснени от бездействието на Агенцията за закрила на детето и на социалните служби, тъй като не са взели необходимите мерки, за да защитят детето. Има данни за агресия от страна на мъжа, с когото живее майката. Смятам, че е недопустимо да бъдат пребивани невинни деца, а Агенцията за закрила на детето да не прави нищо по въпроса.
– Имате ли впечатления как работят служителите на Агенцията и социалните служби в подобни случаи?
– За съжаление, от наблюденията ми служителите често са дистанцирани и без емпатия. Занимават се изключително с прикриване на нещата на местно ниво и с това да оказват помощ по формален начин.
– Имате ли конкретни данни за сигнали, по които институциите са били уведомени, но не са предприели необходимото?
– Да, ние лично сигнализирахме за такъв случай преди няколко месеца. Става въпрос за семейство, в което бащата и майката са разведени и децата прекарват 15 дни при майката и 15 дни при бащата. Сигналът беше подаден от техни близки. Единият близък е директор на гимназия, а другият е висок общински пост. Подчертавам тези факти не за друго, а за да покажа, че става дума за хора с високо обществено положение и се предполага, че биха могли да окажат влияние. Предполагаме, че става въпрос за тежък случай, но по никакъв начин не последва реакция по сигнала.
– Към кого беше подаден сигналът и какво последва?
– Сигнал е подаден и от пациенти, и от граждани като цяло пред тази агенция. И точно във връзка с това ние настояваме за незабавно разследване на случая с пребитото 5-годишно дете от Монтанско. Настояваме и за оставката на председателя на Държавната агенция за закрила на детето Теодора Иванова, ако се установи, че Агенцията е бездействала.
– Какво според вас може да се направи, за да се предотвратяват такива случаи?
– Много неща могат да се направят. Това, което ми подсказват активни местни хора, е, че доста често социалните работници, за да не се занимават с деца в риск и в беда, ги изпращат в домове. И всъщност там ги обричат на още по-тежка среда. Има подготвени пенсионирани педагози учители, които биха могли временно да поемат тези деца, тоест да бъдат подкрепени в трудността, в която са изпаднали. Има и приемни семейства. Когато попитах защо децата не се насочват по-масово към приемни семейства, получих обяснението, че това изисква повече работа – проверки от страна на социалните служители, писане на доклади, отчети.
– Тоест според вас проблемът е и в нежеланието на социалните работници да поемат допълнителна работа?
– Да. Социалните работници, които са към Агенцията за закрила на детето, не искат да се занимават с допълнителна работа. По-лесно е детето да бъде изпратено в институция, отколкото да се положат необходимите усилия за намиране на решение. А за тази дейност ние като общество плащаме заплати.
– Казвате, че все още нямате отговор по вашия сигнал. Как тогава се проверяват сигналите и какво се случва със служителите, които ги разглеждат?
– Именно това е един от големите въпроси. Ние още нямаме отговор на нашия сигнал. Как проверяват тези сигнали? Отговарят ли? Какво се случва със служителите? Обръщам се чрез вашата медия към социалния министър – трябва да се направи пълна проверка на това какво се случва.
– Имате дългогодишен опит в защитата на пациентските права. Какво се случва с едно дете, когато институциите го възприемат като пореден сигнал, а не като конкретен човек в непосредствен риск? Къде се къса веригата?
– Ние виждаме какво се случва. Петгодишно дете е откарано в „Пирогов“, след като е било бито. Това се случва.
– Оказва се, че държавата реагира най-силно, когато детето вече е тежко пострадало. Така ли е?
– Ама, вижте, защо трябва да чакаме да бъдат пребити деца или поставени в рискова среда? Аз съм доста песимистично настроена, но няма да си позволя да приема безхаберието на Агенцията и ще се опитвам всячески да давам глас на тези проблеми. Не можем ние да чакаме и да им плащаме заплатите, за да се налага после да говорим за тях в медиите.
– Какво според вас трябва да се случи сега?
– Трябва да има проверка и ясни правила, които да бъдат изпълнявани. Нека социалният министър организира работна група, ние бихме участвали и в такава работна група, която да разгледа нещата обективно. Трябва да се види какви са приоритетите, какво може да се промени и как да се въведат правила, които действително да се спазват. Трябва да има контрол върху Агенцията за закрила на детето. От предишния случай, за който споделих, съм учудена, защото когато съм се обръщала лично към министри, когато става въпрос за застрашен живот или когато е застрашен човек, решение се намира единствено и само през медиите, за съжаление. Предишният министър, който беше служебен, не направи нищо, дори не реагира на сигнала. Лично съм го уведомила. Лично. Когато един министър няма емпатията и грижата за социалните дейности и за закрилата на гражданите, защо изобщо е станал министър? В крайна сметка от него се очакват грижа и отговорност. Министърът на здравеопазването и социалният министър трябва да работят за хората, а не да имат едно безхаберно отношение.
