Още преди месеци, в деня след победата на Дара на Евровизия, ми се прииска да ви разкажа една история. Ще го направя днес – със закъснение, но мисля, че моментът е удачен.
Това коментира европейският депутат Христо Петров – Ицо Хазарта във „Фейсбук“.
Миналата есен бях поканен и посетих Кемниц – град в източната част на Германия, по-познат на тези като мен (а и на по-възрастните) със старото си име Карлмарксщат. Градът бе столица на културата за 2025-а, точно както беше и Пловдив преди седем години. Хората бяха инвестирали доста време, усилия и средства, за да получи градът този статут. За двата дни там видях много интересни културни забележителности, както и доста приятни и гостоприемни хора. Най-силно впечатление обаче у мен остави разговорът ми с кмета и по-точно тези негови думи: „Броят нощувки в града се увеличи с 80%, а в района – с 46%.
Държавата, общината и бизнесът имат вече много по-добър синхрон след всичко, което направихме заедно. Най-хубавото според мен обаче е, че самочувствието и животът на хората тук се подобриха значително – те виждаха как чужденците си правят селфита на места, покрай които те самите с години минаваха и не забелязваха, просто защото бяха свикнали с тях. Започнаха много повече да ценят града си и всичко, което имаме.“
Питах го и за самия избор на града. Отвърна ми: „Беше трудно, оспорвано, имаше недоволни, имаше много спорове и караници. В някои моменти от подготовката изглеждаше, че няма да се справим. В крайна сметка обаче резултатът е повече от добър.“.
Освен галериите и историческите сгради, хората бяха превърнали в атракция буквално всичко – гаражите пред панелните блокове, старото трамвайно депо и какво ли не друго.
Имаше и страхотна изложба за историята на графити-културата в града. Всичко това – с общи усилия.
Защо разказвам тази история?
Една седмица Евровизия не е шест месеца столица на културата, знам… и въпреки това Бургас има всичко необходимо да направи това събитие запомнящо се. Според мен поне половината от посетителите ще дойдат и в София, и на други места в България. Ще видят онова, с което сме свикнали и понякога не ценим… и може би ще ни помогнат да го обикнем малко повече.
Най-трудното го свършиха Дара и нейният екип. Останалото е в ръцете на всеки от нас.
