Над Русия витае призракът на наследяването на властта. Руският президент Владимир Путин, който е на 73 години, изгради мощен персоналистки режим, но такъв, който няма реален план за това какво ще последва. В крайна сметка Путин ще напусне президентския пост – независимо дали поради смърт, заболяване или, противно на всички наблюдавани досега тенденции, при доброволно оттегляне. Какво ще се случи след това обаче остава неясно. Възможно е властта да бъде предадена набързо, да избухне хаотична борба за власт между елити, на които отдавна е отказван достъп до най-високите политически постове, или страната да продължи да затъва под управлението на геронтокрацията, която в момента управлява Русия заедно с нейния диктатор. Това пише Джулиан Г. Уолър за Foreign Affairs.
„Следователно въпросът за наследяването на властта в Русия не се свежда само до самия Путин. Става дума и за неизбежното оттегляне на цяло поколение елити, които обграждат руския автократ и все още заемат повечето от най-високите държавни постове. Много от фигурите, които са достатъчно близо до властта, за да могат да влияят върху избора на следващия лидер, са на същата възраст като Путин. Тяхното собствено оттегляне от политическата сцена е от ключово значение, защото те все още упражняват непропорционално голям контрол върху институциите, които ще определят кой има значение, когато в крайна сметка настъпи моментът за смяна на властта.
Тясно сплотената мрежа на Путин му помогна да консолидира властта и да поддържа стабилността на режима. Системата, която задържа тези надеждни съюзници на постовете им, обаче изключи следващите поколения от участието във висшата политика, от възможността да спечелят доверието на други влиятелни фигури и от придобиването на лидерските умения, които ще са им необходими, за да управляват ефективно в бъдеще. Като възпрепятства естественото обновяване на поколенията, системата на Путин създаде такова блокиране, че много по-млади поколения – включително роднини на настоящи представители на елита от близкото обкръжение на Путин – може да прескочат чиновниците, които в момента са на 50 и 60 години и се възприемат като естествени наследници на автократа. С остаряването на най-висшия руски елит заедно с Путин няма гаранция, че тези хора ще могат да управляват процеса на предаване на властта или да предотвратят превръщането на дълго потисканите амбиции на по-младите им колеги във вътрешен конфликт.
Процесът на наследяване на властта в Русия ще протече в рамките на формално демократичната конституционна система на страната, която изисква провеждането на преходни избори в рамките на три месеца след напускането на президента. Конституцията обаче не определя кой може да се позиционира така, че да спечели тези избори, нито кой в крайна сметка ще се превърне в следващия лидер на Русия. Вместо това, както беше при политическия преход в Съветския съюз след смъртта на Йосиф Сталин, решенията и сделките между малка група хора от вътрешния кръг ще определят кой ще поеме властта.
Различното сега е, че много от аналогичните днес влиятелни фигури и претенденти за лидерския пост са значително по-възрастни от кандидатите, борили се да наследят Сталин. Това подсказва, че те може да нямат необходимата енергия или яснота на мисълта, за да управляват оспорван процес на предаване на властта. Ако посивелите съюзници на Путин все още заемат постовете си, когато той напусне президентството, те ще са пропуснали възможността да подготвят ново поколение елит и да гарантират мирен преход – точно както Путин е пропуснал възможността да подготви свой собствен наследник.
Рецепта за наследяване на властта
Путин последователно отказва да посочи наследник или да институционализира ясен процес за избора на такъв. „Единна Русия“ – управляващата партия в страната, никога не е била изградена с цел да определя наследник. По-скоро задачата ѝ е била да гарантира, че изборите ще водят до надеждно проправителствено попълнение на институции като парламента. Конституцията на Русия също така не предвижда поста вицепрезидент, което би отменило необходимостта лидерът да посочва избран от него наследник.
Съгласно конституцията, ако президентският пост бъде освободен, министър-председателят става временно изпълняващ длъжността президент до провеждането на избори. Путин обаче внимателно е избирал министър-председатели, които нямат собствена силна властова база и не могат да го засенчат. Това означава и че те не са очевидни наследници. Настоящият премиер Михаил Мишустин, например, няма собствена мрежа от лоялни поддръжници, което означава, че ако стане временно изпълняващ длъжността президент, ще му бъде трудно да превърне тази позиция в победа на президентски избори.
Единственият експеримент на Путин с потенциално предаване на властта – когато подкрепи Дмитрий Медведев за президент – също завърши с утвърждаването на безспорната власт на Путин. През 2008 г., след като достигна конституционния лимит от два последователни президентски мандата, Путин подкрепи Медведев като кандидат за президент, докато самият той щеше да бъде министър-председател. Това можеше да бъде пробен вариант за по-трайно предаване на властта. По време на мандата на Медведев обаче Путин запази значителна власт, а през 2011 г. обяви завръщането си на най-високия пост, преди да е изтекъл четиригодишният мандат на Медведев. Ходът на Путин стана известен в Русия като „рокада“ – по аналогия с шахматния ход, при който царят и топът се разместват един спрямо друг, – а оттогава Кремъл постепенно изтласка Медведев в периферията.
Путин е заобиколен от застаряващи съюзници.
Опитът на Путин на всяка цена да избегне ясни планове за наследяване на властта, не е неизбежен модел. Много други персоналистки постсъветски държави са създали институционални механизми за избор на нови управници или са дали ясни сигнали кой ще поеме властта след оттеглянето на настоящия лидер. В Азербайджан, например, бившият президент Гейдар Алиев избра система на фактическо наследствено предаване на властта: през 2003 г. неговият син Илхам Алиев го наследи, а оттогава Илхам постави съпругата си Мехрибан на важни постове, включително като първи вицепрезидент, което я прави непосредствен наследник на президентския пост. Той също така превърна трите им деца в потенциални наследници на най-високия държавен пост, като премахна възрастовото изискване за президентския пост и им даде видими публични роли в политиката, благотворителността и културата. В Казахстан през 2019 г. бившият президент Нурсултан Назарбаев организира контролиран преход, като предаде президентския пост на председателя на Сената, като същевременно запази председателството на Съвета за сигурност на страната.
Путин обаче не е изпращал подобни сигнали. Вместо това той е избрал да остане на трона възможно най-дълго, заобиколен от застаряващи съюзници, които също са здраво закрепени на постовете си. В групата на седемдесетгодишните представители на елита около Путин влизат ръководителят на службата за сигурност Александър Бортников, на 74 години; директорът на службата за външно разузнаване Сергей Наришкин, на 71; ръководителят на Следствения комитет Александър Бастрикин, на 72; началникът на Националната гвардия Виктор Золотов, на 72; секретарят на Съвета за сигурност Сергей Шойгу, на 71; и началникът на Генералния щаб на руската армия Валерий Герасимов, на 70 години. Други съветници и приближени олигарси в обкръжението му са на сходна възраст.
Путин прави това, защото разчита на тези близки лични връзки, за да запази контрола над политическата система. Той се доверява на съюзниците си да се справят с проблемите по познати за него начини – включително чрез използване на твърда сила за отстраняване на всеки, който би могъл да оспори властта му. Когато ръководителят на наемническата групировка Евгений Пригожин се разбунтува срещу Путин през 2023 г., „Уол Стрийт Джърнъл“ съобщи, че тогавашният секретар на Съвета за сигурност Николай Патрушев, на 75 години, е организирал самолетната катастрофа, при която лидерът на бунта загина. Путин също така е защитавал пряко приближените си, без да предоставя същата защита на по-младите си подчинени. Дори когато Путин прочисти руското Министерство на отбраната заради корупция, като това засегна голяма част от личната мрежа на Шойгу, той премести самия Шойгу на важен пост в Съвета за сигурност, вместо да го лиши от влияние.
„Селекторатът“ на Сталин
Не за първи път Русия се изправя пред криза на наследяването на властта. През 50-те години на ХХ век Съветският съюз изпитва затруднения след смъртта на Сталин, който не е оставил ясен наследник. Макар днешна Русия да е далеч от всеобхватната съветска партийно-държавна система от епохата на Сталин, има важни паралели с този по-ранен период, които могат да дадат представа за това, което предстои. Както тогава, вероятно централна роля ще има т.нар. „селекторат“ на режима – малкият вътрешен кръг, заемащ ключови държавни постове, чиито членове могат да се борят за власт и да влияят върху избора на следващия лидер.
Динамиката, чрез която тези елити се появяват, координират и влизат в конфликт, остава от решаващо значение за днешните въпроси, свързани с наследяването на властта. И макар да съществува формален конституционен път за незабавно, временно предаване на властта, тези правила само регламентират прехода; те не решават кой ще поеме управлението. Важни са хората, които са част от селектората.
Когато Сталин умира през 1953 г., Георги Маленков – тогавашен председател на Съвета на министрите, аналог на днешния министър-председател, е формално назначеният наследник. Маленков обаче разполага със слаба властова база. Периодът му като безспорен господар на Съветския съюз е кратък и скоро той се оказва в де факто триумвират с ръководителя на разузнаването и министър на вътрешните работи Лаврентий Берия и външния министър Вячеслав Молотов. Други три важни фигури – секретарят на Комунистическата партия Никита Хрушчов, председателят на Президиума, еквивалент на държавен глава на Съветския съюз, Климент Ворошилов и заместник-министърът на отбраната и военен герой Георги Жуков – попадат сред членовете на селектората, защото контролът им върху ключови институции ги прави невъзможни за пренебрегване. Вътрешните борби са повсеместни. Само четири месеца по-късно останалите членове на селектората, обезпокоени, че Берия представлява заплаха, го арестуват по време на заседание на комитет, а впоследствие той е екзекутиран.
Хрушчов постепенно натрупва власт чрез контрола си върху списъците с членове на партията, което му позволява да запълва партийни съвети с лоялни хора и в крайна сметка да контролира политическия дневен ред и да надделее над съперниците си в огромния бюрократичен партиен апарат на Съветския съюз. Тъй като обаче консолидирането на властта изисква време, Хрушчов трябва да споделя властта с Молотов, Маленков и други в продължение на години. Едва през 1957 г. Хрушчов успява да използва контрола си върху подчинените комитети и съвети, за да овладее напълно властта и да поеме ръководството на Съветския съюз. Победата на Хрушчов гарантира превъзходството на партийните лидери спрямо другите фигури в държавата, затвърждава собствената му власт и му дава контрол над режима.
Следователно след смъртта на Сталин се разгръща продължила с години борба за власт между фигури, заемащи висши постове. Тези фигури притежават неформална власт благодарение на мрежите си в сталинисткия режим и близостта си до самия Сталин, както и формална власт и авторитет заради позициите си начело на институции с конституционно привилегировано положение. Макар много хора да искат да се издигнат по време на несигурните години на наследяване на властта, само ограничен кръг високопоставени политически елити имат необходимите неформални връзки и формални правомощия, за да бъдат част от селектората.
Блокирано развитие
В борбата за власт след Сталин формалният конституционен ред на Русия служи като рамка, в която се разиграва неформалната политическа борба за влияние. Вероятно същото ще се случи и при наследяването на властта след Путин. Подобни на фигурите, които се борят за власт след смъртта на Сталин, вероятно ще бъдат и ключовите играчи в периода между оттеглянето на Путин от политическата сцена и официалните избори за нов най-висш изпълнителен ръководител. Това са хората, които притежават както институционален авторитет, така и силни лични мрежи, а не само едното от двете.
Списъкът на политическите фигури, които имат едновременно властта и авторитета да бъдат част от селектората след Путин, е кратък. В него влизат председателите на долната и горната камара на парламента; министър-председателят; ръководителят на президентската администрация, еквивалент на началника на кабинета на Путин; секретарите на Държавния съвет и Съвета за сигурност; ръководителят на службата за сигурност, известна като ФСБ; министърът на отбраната; както и, макар и по-малко вероятно, други фигури, сред които министърът на финансите и председателят на Конституционния съд.
Преговорите за намиране на наследник на Путин ще бъдат определени от това кои хора заемат тези ключови институционални позиции в момента, когато въпросът за наследяването стане реален. Трудно е да се предвиди кой точно ще влезе в борбата и кой ще остане встрани, докато Путин не напусне поста, но кадровите решения, взети много по-рано, ще определят кой изобщо има шанс да се включи в надпреварата. Тъй като възрастните съюзници на Путин все още заемат тези постове, те вече оформят процеса на наследяване, като изтласкват бъдещите претенденти, а самите те може да останат на власт и при настъпването на прехода.
Въпреки това сравнително младите фигури, които са по-мотивирани от перспективата да станат следващият лидер, отколкото просто да запазят настоящите си привилегии, ще имат предимство. Сред руските журналисти в момента се разпространява слухът, че 53-годишният секретар на Държавния съвет и бивш телохранител на Путин Алексей Дюмин може да бъде потенциален наследник. Такъв може да бъде и председателят на парламента Вячеслав Володин, на 62 години, както и Мишустин, на 60. Възможно е също това да бъде 64-годишният първи заместник-ръководител на президентската администрация Сергей Кириенко, който е един от съветниците на Путин по вътрешната политика и се смята, че разполага с широка лична мрежа.
Но след това селекторатът значително застарява. Продължаващата стагнация по върховете на режима на Путин е изкривила естествените модели на израстване в по-ниските му нива. Поради липсата на възможности за издигане едно поколение потенциални лидери на 50 и 60 години е било насочено към постове на заместници, изтласкано към по-малко влиятелни губернаторски позиции или блокирано в министерства, далеч от центровете на властта. Подобен модел съществува и в руската армия: служителите в Генералния щаб, които ръководят военните действия, са възрастни и защитени от пенсиониране, макар че много от командирите на терен са значително по-млади.
Забавянето на естественото израстване е толкова сериозно, че децата на застаряващия руски елит биват назначавани на свои собствени бюрократични позиции, прескачайки едно междинно поколение. Синът на президентския съветник Николай Патрушев, синът на милиардера банкер Юрий Ковалчук и по-млад братовчед на Путин, например, са станали министри или заместник-ръководители, изстрелвайки се до влиятелни позиции без почти никаква предварителна подготовка. Това създава напрежение сред членовете на руската политическа класа и може да засили вътрешното недоволство, тъй като утвърдени чиновници биват прескачани при повишенията. Всяка година, през която Путин поддържа тясна геронтокрация начело на най-влиятелните институции в Русия, увеличава вероятността от конфликт между поколенията.
Младите и нетърпеливите
Начинът, по който една държава позволява на израстващите поколения да се изкачват по политическата стълбица, е от решаващо значение за запазването на стабилността на режима. Постепенното обновяване на най-високите постове дава на най-амбициозните представители на израстващия елит причина да инвестират в режима, да изграждат приятелства и съюзи с дългогодишните хора от вътрешния кръг и да печелят доверието на онези, които влияят върху вземането на решения. Но ако по-младите чиновници постоянно бъдат държани встрани, системата може да стане неустойчива. Старият елит ще става все по-немощен, което рано или късно ще доведе до поредица от овакантени постове.
Когато тези непланирани и сравнително внезапни преходи се случат, те ще издигнат хора, които никога не са взаимодействали със съществуващите носители на властта, имат малко взаимно доверие помежду си и разполагат с крехък контрол върху институциите, които би трябвало да ръководят. Подчинени, дълго време блокирани в развитието си и без управленски опит, ще бъдат внезапно хвърлени в тези роли – или внезапно овакантената позиция ще предизвика борба между недоволни представители на елита, които ще се опитат да се изтласкат взаимно от пътя. Това е рецепта за потенциален хаос и може да доведе до опасни грешки по време на деликатния процес на координиране на предаването на властта.
С други думи, колкото по-дълго геронтократичният елит на Русия стои начело на институциите, които притежават политическа легитимност, конституционно значение и достъп до ресурси и лоялни поддръжници, толкова по-малка е вероятността за подреден преход към следващия президент. Онези, които смятат, че имат най-добри позиции да управляват Русия след Путин, ще бъдат притиснати от други, които са чакали твърде дълго на заден план, но никога не са придобили необходимите умения да управляват държава.
Дори ако Путин остане в добро здраве, всяка потенциална промяна на постовете в неговия вътрешен кръг ще се превърне в мишена за множество хора, борещи се за едно-единствено желано място в евентуалния селекторат. При поколение, белязано от разочарование и неудовлетвореност, натискът да се използва всяка отворила се възможност нараства. Вместо яснота и стабилност бъдещето на руската политика ще отразява последиците от привидно безсмъртния режим, който Путин е изградил“.
